Лус кимна:
– Като заговорихме за свестни момичета–нефилим... – пошегува се тя.
– Е, знам, че е малко, ъм... – Майлс изсъска и направи с една ръка движение, сякаш извиваше хищни нокти, при което Лус отново се засмя. – Както и да е, не съм най–прочутият ученик тук или нещо такова, но съм наоколо от доста време, и през половината време още си мисля, че това място е доста откачено. Така че ако някой път ти се прииска да имаш една съвсем нормална закуска или нещо от този род...
Лус се улови, че клати глава. Нормална. Истинска музика в простосмъртните й уши.
– Например... утре? – попита Майлс.
– Звучи страхотно.
Майлс се ухили и й махна за довиждане, и Лус осъзна, че всички останали ученици вече бяха влезли обратно вътре. Сама за първи път през цялата сутрин, тя погледна надолу към листа в ръката си, несигурна какво да изпитва по отношение на другите деца в „Шорлайн“. Липсваше й Даниел, който можеше да й разшифрова голяма част от това, само да не беше – къде беше гой, във всеки случай? Тя дори не знаеше.
Прекалено далече.
Притисна пръст към устните си, спомняйки си последната му целувка. Невероятната прегръдка на крилете му. Беше й толкова студено без него, дори сред калифорнийското слънце. Но ги беше тук заради него, приета в този клас от ангели или каквито там бяха, завършвайки със странната си нова репутация – и всичко това, благодарение на него. По някакъв причудлив начин й се струваше хубаво да е свързана с Даниел така заплетено и сложно.
Докато той не дойдеше при нея, това беше всичко, на което можеше да се уповава.
Шестнайсет дни
– Добре, хайде, давай, кажи ми: какво е най–чудноватото нещо в „Шорлайн“ досега?
Беше сряда сутрин преди часовете, и Лус седеше на огряна от слънцето маса за закуска на терасата, и двамата с Майлс пиеха чай. Той носеше модна жълта тениска с логото на „Сънкист“ отгоре, бейзболна шапка, смъкната точно над сините му очи, леки сандали и протрити джинси. Почувствала се вдъхновена от изключително либералните изисквания по отношение на облеклото в „Шорлайн“, Лус бе заменила обичайното си черно облекло. Носеше червена рокля с деколте и без ръкави и къса бяла плетена жилетка, които я караха да се чувства като в първия слънчев ден след дълъг дъждовен период.
Пусна пълна супена лъжица захар в чашата си и се засмя:
– Дори не знам откъде да започна. Може би от съквартирантката ми, която май се промъкна вътре точно преди изгрев тази сутрин, и отново беше изчезнала, преди да се събудя. Не, чакай, май е това, да имам занятие, водено от демонско–ангелска двойка. Или – тя преглътна – начинът, по който децата тук ме гледат, сякаш съм някаква легендарна особнячка. Свикнала съм да съм анонимна особнячка. Но злокобно известна чудачка...
– Не си злокобно известна. – Майлс отхапа огромна хапка си кроасана си. – Ще се заема да изясня тези въпроси един по един – каза, като дъвчеше.
Докато той попиваше ъгълчето на устата си със салфетка, Лус почти се удиви и почти се засмя на понякога безупречните му маниери на хранене. Не се сдържа и си го представи как като момче кара някакви префърцунени курсове по етикет в голф–клуба.
– Шелби е малко рязка – каза Майлс, – но може да бъде и много готина. Когато е в настроение за това. Не че някога съм виждал тази нейна страна. – Той се засмя. – Но така се говори. А съчетанието между Франки и Стивън отначало учуди и мен, ми те някак успяват да направят така, че да се получи. Това е нещо като небесен баланс. По някаква причина, фактът, че присъстват и двете страни, дава на учениците тук най–голяма свобода да се развиват.
Ето я пак тази дума. Да се развиват. Тя си спомни, че Даниел и беше използвал, когато най–напред й каза, че няма да се запише заедно с нея в „Шорлайн“. Но да се развива в какво отношение? Това можеше да важи само за децата–нефилими. Не за Лус, която бе единственото същество от изцяло човешки произход в своя клас от полу–ангели, очакваща, докато на нейния ангел му скимнеше да се спусне обратно, за да я спаси.
– Лус – каза Майлс, прекъсвайки мислите й. – Причината, поради която хората те зяпат, е че всички са чували за теб и Даниел, но никой не знае истинската история.
– Затова вместо просто да ме попитат...
– Какво? Дали вие двамата наистина го правите върху облаците? Или пък, дали неговата буйна, нали се сещаш, „слава“, никога завладява смъртното ти... – той спря, долавяйки ужасено го изражение върху лицето на Лус, после преглътна с усилие. – Съжалявам. Искам да кажа, права си, те наистина оставят това да се раздуе в някакъв огромен мит. Всички други, тест. Аз се опитвам да не... хм... се отдавам на размишления. – Майлс остави чая си на масата и се загледа в салфетката си. – Може би ми се струва твърде лично, за да питам за това.