Майлс премести поглед и сега се взираше в нея, но това не накара Лус да изпита нервност. Вместо това ясносините му очи и леко крива усмивка й напомняха за отворена врата, подкана да заговори за някои от нещата, които все още не беше успяла да каже на никого. Колкото и неприятно да беше, Лус разбираше защо Даниел и господин Коул й бяха забранили да опитва да се свърже с Кали или с родителите си. Но именно Даниел и господин Коул я бяха записали в „Шорлайн“. Именно те бяха казали, че ще й е добре тук. Така че тя не виждаше никаква причина да пази историята си в тайна от някого като Майлс. Особено след като той вече знаеше някаква версия на истината.
– Това е дълга история – каза тя. – В буквалния смисъл. И] все още не я знам цялата. Но, в общи линии, Даниел е важен ангел. Предполагам, че е бил някаква важна клечка преди падението. – Тя преглътна, изпълнена с нежелание да срещне погледа на Майлс. Чувстваше се нервна. – Поне е бил такъв, докато се влюбил в мен.
Всичко започна да се излива от нея. Всичко от първия й ден в „Меч и Кръст“, до това, как Ариана и Габ се грижеха за нея? Как Моли и Кам й се присмиваха, до мъчителното, присвиващо стомаха чувство, когато видя своя снимка от предишен живот. Смъртта на Пен и как я съкруши тя. Странната, нереална битка в гробището. Лус пропусна някои от свързаните с Даниел подробности – съкровени мигове, които бяха споделили... но когато свърши, смяташе, че е представила на Майлс пълна картина на онова, което се беше случило – и, надяваше се, бе разпръснала мита за интригата си поне за един човек.
Накрая почувства как й олеква:
– Леле. Всъщност никога не съм разказвала това на никого. Наистина е хубаво да го кажа на глас. Сякаш е по–истинско сега, след като го признах на някой друг.
– Можеш да продължиш, ако искаш – рече той.
– Знам, че съм тук само за кратко – каза тя, – И в известен смисъл мисля, че „Шорлайн“ ще ми помогне да свикна с хората – искам да кажа, ангелите като Даниел. И нефилимите като теб. Но все още се чувствам не на място. Сякаш се преструвам ни нещо, което не съм.
Майлс кимаше и се съгласяваше с Лус през цялото време, докато тя разказваше историята си, но сега поклати глава:
– Няма начин – фактът, че си смъртна, прави цялата истории още по–впечатляваща.
Лус огледа бързо терасата. За първи път забеляза ясна линии разделяща масите на децата–нефилими от останалите ученици. Нефилимите заемаха всички маси в западния край, най–близо до водата. Бяха по–малко на брой, не повече от двайсет, но заемаха много повече маси, понякога – само с по едно дете на маса, която можеше да побере шест души, докато останалите деца трябваше да се сместят натясно на останалите маси в и източния край. Например Шелби, която седеше сама, мъчейки се да задържи въпреки ожесточения вятър вестника, който се минаваше да чете. В пространството между двете зони имаше много свободни места, но изглежда, че никой от не–нефилимите не обмисляше варианта да го прекоси и да седне с „надарените“ деца.
Лус беше срещнала някои от останалите деца без особени дарби вчера. След обяда часовете се провеждаха в главната сграда съвсем не така впечатляваща в архитектурно отношение, – където се преподаваха по–традиционни предмети: биология, геометрия, европейска история. Някои от тези ученици изглеждаха мили, но Лус долавяше неизречена дистанция – само защото тя беше от „даровитите“ – която пресичаше възможността за разговор.
– Не ме разбирай погрешно. Успях да се сприятеля с някои от тези момчета. – Майлс посочи към една многолюдна маса. – Всеки ден бих предпочел Конър или Еди, пред който и да е от нефилимите за един любителски мач по американски футбол. Но сериозно – мислиш ли, че някой от онези там би могъл да се справи с онова, е което си се справила ти, и да доживее да разказва за това?
Лус разтри врата си и почувства как в ъгълчетата на очите й парят сълзи. Споменът за кинжала на мис София още бе свеж в паметта й, и тя никога не можеше да мисли за онази нощ, без сърцето й да се свие от болка за Пен. Смъртта й беше толкова безсмислена. Нищо от това не беше честно.
– Едва оживях – каза тя тихо.
– Да – каза Майлс, като трепна. – За тази част съм чувал. Странно е: Франческа и Стивън смятат, че е много важно да ни учат за настоящето и за бъдещето, но всъщност не и за миналото. Има нещо общо е това, да ни покажат какви са правата ни.
– Какво имаш предвид?
– Питай ме каквото и да е за голямата битка, която се задава, и за ролята, която един здрав и силен нефилим като мен може да играе в нея. Но колкото до ранните събития, за които говореше, нито един от уроците не навлиза истински в тази материя. И като говорим за това – Майлс посочи към терасата, която се опразваше, – трябва да вървим. Искаш ли пак да го направим някой път?