Франческа кимна с глава към нея:
– Лус.
– Те носят съобщения – каза тя, като придобиваше увереност, докато говореше, спомняйки си уверението на Даниел. – Но са безобидни.
– Пратеници, които носят съобщения, да. Но безобидни? – Франческа хвърли поглед към Стивън. Тонът й с нищо не издаваше дали Лус е права или греши, което накара Лус да изпита смущение.
Целият клас беше изненадан, когато Франческа отново отстъпи назад до Стивън, хвана от едната страна крайчеца на сянката, докато той сграбчи другия край, и я дръпна здраво.
– Наричаме това „надзъртане“ – каза тя.
Сянката се изду и се разтегли като балон, който някой е започнал да надува. Издаваше плътен гъргорещ звук, докато чернотата й се разкриви, и се показаха цветове, по–ярки и живи от всичко, което Лус бе виждала преди. Наситенозелено, проблясващо златно, лъскави като мрамор снопове розово и пурпурно. Цял вихрен свят от цветове, по–ярко проблясващи и по–ясни зад изчезваща мрежа от сянка. Стивън и Франческа още теглеха, като отстъпваха бавно назад, докато сянката придоби приблизително размера и формата на голям прожекционен екран. После спряха.
Не отправиха предупреждение, не казаха нищо от рода на: “Това, което ще видите“, и след един изпълнен с ужас миг Лус разбра защо. Нищо не можеше да ги подготви за това.
Хаосът от цветове се раздели, и най–сетне се уталожи в картина от отделни отчетливи форми. Пред тях се разкриваше гледка към някакъв град. Древен град с каменни стени... който гореше. Мръсен и задръстен от тълпи, поглъщан от гневни пламъци. Хора, хванати натясно от пламъците, с усти, превърнали се в тъмни празнини, издигащи ръце към небесата. И навсякъде – дъжд от ярки искри и горящи късчета огън, дъжд от смъртоносна светлина, която се приземяваше навсякъде и възпламеняваше всичко, до което се докоснеше.
Лус почти можеше да усети мириса на разложение и обреченост, нахлуващ през завесата на сянката. Беше ужасяващо за гледане, но най–странната част, до този миг, беше, че нямаше никакъв звук. Други ученици около нея навеждаха глави сякаш се опитваха да възпрат някакъв вой, някакъв писък, който Лус не можеше да различи. Нямаше нищо, освен пълна тишина, докато гледаха как умират още и още хора.
Когато вече не беше сигурна дали стомахът й ще е в състояние да издържи още много, фокусът на изображението се измести, някак се отдалечи, и Лус можа да го види от разстояние. Гореше не един, а два града. Осени я странна идея – тихо, леко, като спомен, който винаги беше имала, но не се беше сещала за него от известно време. Разбра какво гледаха: Содом и Гомор, два града в Библията, два града, разрушени от Бог.
После, сякаш щракваха електрически ключ, за да изгасят лампа, Стивън и Франческа щракнаха с пръсти и образът изчезна. Останките от сянката се разбиха на малък черен облак от пепел, който накрая се разстла по пода на класната стая. Всички ученици около Лус сякаш бяха затаили дъх.
Лес не можеше да откъсне очи от мястото, където се беше намирала сянката. Как го беше направила? Сянката отново започваше да става плътна, късовете мрак се сливаха, връщайки се бавно към сянка с по–позната форма. Приключил задачата си, вестителят започна да се промъква мудно по настилката на пода, после се плъзна право навън от класната стая, като сянка, хвърлена от затворена врата.
– Може би се питате защо току–що ви подложихме на това – каза Стивън, обръщайки се към класа. Той и Франческа се спогледаха разтревожено, докато оглеждаха бързо стаята. Доун мълчеше на чина си.
– Както знаете – каза Франческа – през повечето време по този предмет предпочитаме да се съсредоточаваме върху това, което вие като нефилими притежавате силата да правите. Как можете да промените нещата към по–добро, как всеки от вас може да реши да определи това. Предпочитаме да гледаме напред, вместо назад.
– Но това, което видяхте днес – каза Стивън, – не беше просто урок по история с невероятни специални ефекти. И това, което видяхте, не бяха само призовани от нас образи. Не, това, което виждахте, бяха истинските Содом и Гомор, така, както бяха разрушени от Великия тиранин, когато той...
– Кхъм–кхъм–кхъм – прокашля се Франческа, размахвайки пръст. – Тук не приемаме лекомислената употреба на обидни имена.
– Разбира се. Тя е права, както обикновено. Дори аз понякога се увличам в пропаганда. – Стивън се усмихна сияйно на учениците. – Но както казвах, вестителите са нещо повече от обикновени сенки. Те могат да съдържат много ценна информация. В известен смисъл те наистина са сенки – но сенки на миналото, на отдавнашни и не така отдавнашни събития.