– Онова, което видяхте днес – завърши Франческа – беше просто демонстрация на едно неоценимо умение, което някои от вас може да успеят да овладеят и да впрегнат в употреба. Никой ден.
– Не е препоръчително да опитвате да го правите точно сега. – Стивън избърса ръце с кърпичка, която беше извадил от един джоб. – Всъщност, забраняваме ви да опитвате това, за да не изгубите контрол и да се изгубите в сенките. Но някой ден, може би, това ще бъде възможно.
Лус си размени бърз поглед с Майлс. Той й се усмихна с широко отворени очи, сякаш изпитваше облекчение да чуе това. Изобщо нямаше вид, че се чувства изключен от нещо, не и по начина, по който се чувстваше Лус.
– Освен това – каза Франческа – повечето от вас вероятно ще открият, че се чувстват изтощени. – Лус хвърли поглед из стаята към лицата на учениците, докато Франческа говореше, а гласът й имаше ефекта на алое върху слънчево изгаряне. Половината деца бяха със затворени очи, сякаш бяха упоени. – Това е съвсем нормално. Надзъртането в сенките има тежка цена. Нужна е доста енергия, за да погледнеш дори само няколко дни назад, но да се върнеш назад цели хилядолетия?... Е, можете и сами да почувствате ефекта. Предвид това – тя погледна Стивън – днес ще ви пуснем от час по–рано, за да си починете.
– Ще продължим утре, така че не забравяйте да си прочетете материалите за мигновеното изчезване – каза Стивън. – Свободни сте.
Учениците около Лус се надигнаха бавно от чиновете си. Изглеждаха замаяни, изтощени. Когато Лус се изправи, собствените й колене леко трепереха, но по някакъв начин се чувстваше по–малко разтърсена, отколкото явно бяха останалите. Пристегна жилетката около раменете си и излезе след Майлс от класната стая.
– Доста тежък материал – каза той, като вземаше стъпалата на слизане от верандата по две наведнъж. – Добре ли си?
– Добре съм – каза Лус. Наистина беше. – А ти?
Майлс разтърка челото си:
– Просто имам чувството, че наистина бяхме там. Радвам се, че ни пуснаха от час по–рано. Май имам нужда от малко дрямка.
– Сериозно! – добави Доун, като се появи зад тях на виещата се пътека, водеща обратно към спалните помещения. – Това беше последното, което очаквах от тази сряда сутрин. Толкова съм омаломощена точно сега.
Вярно беше: Унищожението на Содом и Гомор бе ужасяващо. Толкова реално, че на Лус все още й се струваше, че кожата й е нагорещена от буйните пламъци.
Тръгнаха по прекия път към спалните помещения – заобиколиха откъм северния край на столовата и влязоха в сянката на секвоите. Беше странно да видят кампуса толкова пуст, докато другите деца в „Шорлайн“ още бяха в час в главната сграда. Един по един нефилимите се отделиха от пътеката и отидоха направо да си легнат.
С изключение на Лус. Тя не беше уморена, изобщо. Вместо юни се чувстваше странно изпълнена е енергия. Отново й се прииска Даниел да беше там. Отчаяно имаше нужда да поговори с него за демонстрацията на Франческа и Стивън – и да разбере защо не й беше казал по–рано, че в сенките имаше нещо повече от това, което тя можеше да види.
Пред Лус бяха стълбите, които водеха нагоре към спалното й помещение. Зад нея – гората от червени дървета. Закрачи пред входа на спалното помещение: не искаше да влиза вътре, ме искаше да заспи след всичко това и да се преструва, че не го е видяла. Франческа и Стивън едва ли се бяха опитвали да уплашат учениците: вероятно намерението им беше да ги научат на нещо. Нещо, което не можеха да кажат направо. Но ако вестителите носеха послания и отгласи от миналото, тогава каква беше целта и смисълът на онзи, който току–що бяха показали?
Тя влезе в гората.
Часовникът й показваше единайсет сутринта, но под тъмния балдахин от дървета сякаш бе полунощ. Голите й крака настръхнаха, когато навлезе по–навътре в обвитата в сенки гора. Не искаше да се замисля твърде много за това: мисленето само щеше да увеличи шансовете да се изплаши и да изостави плана си. Готвеше се да навлезе в неизследвана територия. Забранена територия.
Смяташе да призове вестител.
Беше причинявала на вестителите разни неща преди. Най–първият път беше, когато ощипа един по време на час, за да му попречи да се вмъкне в джоба й. И онзи път в библиотеката, когато бе отблъснала един от Пен. Бедната Пен. Лус нямаше как да не се запита какво ли послание беше пренасял онзи вестител. Ако знаеше как да борави с него тогава, така, както Франческа и Стивън се бяха справили с онзи днес... дали щеше да успее да спре онова, което се случи?
Тя затвори очи. Видя Пен, отпусната до стената, с облени и кръв гърди. Загиналата й приятелка. Не. Твърде болезнено беше да си спомня за онази нощ, а и това никога не водеше Лус до никъде. Всичко, което можеше да направи сега, беше да гледа напред.