Наложи й се да отблъсне студения страх, сграбчил като с хищни нокти вътрешностите й. Прокрадващ се черен познат силует, който се спотайваше покрай истинската сянка на нисък клон от секвоя едва на десетина метра пред нея.
Тя пристъпи към него, и вестителят се отдръпна. Като се опитваше да не прави никакви внезапни движения, Лус продължи да настъпва, все по–близо и по–близо, като се опитваше със силата на волята си да внуши на сянката да не се изплъзва.
Ето.
Сянката потрепна под клона на дървото, но си остана на мястото.
С бясно биещо сърце, Лус се опита да се успокои. Да, в тази гора беше тъмно; и да, никой не знаеше къде е тя; и да, определено, имаше вероятност доста време никой да не забележи отсъствието й, ако нещо се случеше – но нямаше причина да изпада в паника. Нали? Тогава защо се чувстваше завладяна от разяждащ страх? Защо ръцете й започваха да треперят по същия начин, както когато виждаше сенките като малка, много преди да научи, че са безобидни, в общи линии?
Време беше да предприеме нещо. Можеше или да си стои замръзнала тук завинаги, или да се поддаде на страха, да изостави плана си и да се върне намусено в пансиона, или...
Ръката й се изпъна рязко, вече без да трепери, и улови създанието. Измъкна го и го притисна здраво към гърдите си, изненада я тежестта му, от това колко студено и влажно беше. Като мокра хавлиена кърпа. Ръцете й трепереха. Какво трябваше да прави с него сега?
Образът на горящите градове проблесна бързо в ума й. Лус се запита дали можеше да понесе да види това съобщение сама. Дали можеше дори да разбере как да отключи тайните му. Как ставаха тези неща? Всичко, което Франческа и Стивън бяха направили, беше да дърпат.
Като затаи дъх, Лус прокара пръсти по перестите ръбовете на сянката, улови я здраво, и леко дръпна. За нейна изненада, пазителят бе податлив, почти като маджун, и приемаше всяка приложена от ръцете й форма. Като правеше гримаси, тя се отида да го моделира във формата на квадрат. В нещо като екрана, който беше видяла учителите й да оформят.
В начало беше лесно, но изглежда, че колкото повече Лус се опиташе да разтегли сянката, толкова по–неподатлива и скована ставаше тя. И всеки път щом преместеше ръце, за да дръпне една част, останалото се присвиваше в студена, буцеста черна маса. Скоро тя беше останала без дъх и бършеше с ръка потта от челото си. Не искаше да се отказва. Но когато сянката запозна да вибрира, Лус изпищя и я пусна на земята.
Тя на мига се стрелна в дърветата. Едва след като изчезна, Лус осъзна: онова, което вибрираше, не бе сянката. А клетъчния телефон в раницата й.
Беше свикнала да няма такъв. До този момент дори беше забравила, че господин Коул й беше дал стария си телефон, преди да я качи на самолета за Калифорния. Беше почти напълно зареден, ако не броим това, че той щеше да има как да се свърже с нея, да я държи в течение какви измислени истории разказва на родителите й, които още смятаха, че тя е в „Меч и Кръст" – така че когато Лус говореше с тях, да може да ги лъже ти последователно.
Никой освен господин Коул дори нямаше номера й. А по десетина дразнещи съображения за сигурност, Даниел не й беше предоставил начин да се свързва с него. А сега телефонът бе провалил първия истински напредък на Лус с една сянка.
Тя го измъкна и отвори текстовото съобщение, което господин Коул току–що беше изпратил:
Обади се на родителите си. Те смятат, че имаш отлична оценка на тест по история, който току–що съм ви възложил. И че другата седмица ще се пробваш да влезеш в отбора по плуване. Не забравяй да се преструваш, че всичко е наред.
И второ съобщение, минута по–късно:
Наред ли е всичко?
Лус намръщено натика телефона в раницата си и закрачи тежко през плътния слой иглички от червено дърво към периферията на гората, към спалните помещения. Тестовото съобщение я накара да се зачуди за останалите деца в „Меч и Кръст“. Дали Ариана беше още там, и ако да, на кого изпращаше книжни самолетчета по време на часовете? Дали Моли си беше намерила някой друг, когото да превърне в свой враг сега, когато Лус я нямаше вече? Или и двете бяха продължили нататък, след като Лус и Даниел си бяха отишли? Дали Ранди се беше хванала на историята, че родителите на Лус са я накарали да се прехвърли? Лус въздъхна. Беше й омразно да не казва истината на родителите си, беше й ужасно неприятно, че не може да им каже колко отдалечена се чувства и колко самотна.
Но телефонно обаждане? От всяка лъжлива дума, която изречеше – отлична бележка на измислен тест по история, явяване на проби за някакъв несъществуващ отбор по плуване – само щеше да й стане още по–мъчно за вкъщи.