Господин Коул сигурно си беше загубил ума – да й казва да им се обажда и да лъже. Но ако кажеше на родителите си истината – действителната истина – те щяха да си помислят, че тя си е загубила ума. А ако не се свържеше с тях, те щяха да разберат, че нещо става. Щяха да отидат в „Меч и Кръст“, да разберат, че я няма, и тогава какво?
Можеше да им прати имейл. С имейл нямаше да е толкова трудно да лъже. Това щеше да й даде няколко дни, преди да се наложи да им позвъни. Щеше да им прати имейл тази вечер.
Излезе от гората, стъпи на пътеката, и ахна. Наистина беше мощ. Погледна назад към гъстата, сенчеста гора. Колко време бе стояла там със сянката? Хвърли поглед към часовника си. Беше осем и половина. Беше пропуснала обяда. И следобедните си занятия. И вечерята. В гората беше толкова тъмно, че изобщо не бе забелязала как минава времето, но сега всичко я връхлетя с пълна сила. Беше уморена, беше й студено и беше гладна.
* * *
След три погрешни завоя в подобното на лабиринт спално помещение, Лус най–после откри вратата на стаята си. Безмълвно надявайки се, че Шелби ще е там, където изчезваше всяка нощ – където и да беше това – Лус пъхна големия си, старомоден ключ в ключалката и завъртя дръжката на вратата.
Лампите бяха изгасени, но в камината гореше огън. Шелби се беше разположила с кръстосани крака на пода, със затворени очи, и медитираше. Когато Лус влезе, едното й око се отвори рязко, с вид, сякаш беше ужасно подразнено от гледката пред него.
– Съжалявам – прошепна Лус, като се отпусна в стола пред бюрото най–близо до вратата. – Не ми обръщай внимание. Преструвай се, че ме няма.
За известно време Шелби направи точно това. Затвори злобното си око и се върна към медитирането, и в стаята се възцари спокойствие. Лус включи компютъра, който вървеше заедно с бюрото й, и се втренчи в екрана, като се опитваше да измисли възможно най–безобидното съобщение до родителите си – и, след като така и така се беше захванала, до Кали, която през цялата изминала седмица изпращаше до пощенската й кутия неспирен поток от непрочетени имейли.
Като печаташе възможно най–бавно, така че почукванията по клавиатурата да не дадат на Шелби още една причина да я мрази, Лус написа:
Скъпи мамо и татко, много ми липсвате. Просто исках да ви драсна един ред. Животът в „Меч и Кръст“ е хубав.
Усети присвиване в гърдите, докато се напрягаше да попречи на пръстите си да напишат: „Доколкото знам, никой друг не е умрял тази седмица “.
„Все още се справям чудесно по всички предмети“, застави се тя да напише вместо това. „Може дори да се пробвам за отбора по плуване!
Лус погледна навън през прозореца към ясното, звездно небе. Трябваше да приключва бързо. В противен случай щеше да изгуби самообладание.
Чудя се дали това дъждовно време ще престане... Предполагам, че такъв е ноември в Джорджия!
С обич, Лус.
Копира съобщението в нов имейл до Кали, промени няколко определени думи, премести мишката върху бутона „Изпрати“, затвори очи, щракна с мишката два пъти и сведе унило глава. Беше ужасна лъжлива дъщеря, приятелка–лъжкиня. И какво си беше мислила? Това бяха най–скалъпените, най–сигнализиращите за някаква нередност имейли, писани някога. Само щяха да стреснат хората.
Стомахът й изкъркори. Втори път, по–високо. Шелби се прокашля.
Лус се извъртя рязко в стола си с лице към момичето само за да открие Шелби със стъпала, разперени на ширината на бодрата, ръце, разперени на ширината на раменете, и насочени и напред пръсти на ръцете. Лус почувства как сълзите набъбват в ъгълчетата на очите й:
– Гладна съм, ясно? Защо не подадеш оплакване, и не поискаш да ме прехвърлят в друга стая?
Шелби спокойно подскочи напред върху килимчето си за йога, рязко изопна ръка в молитвена поза, и каза:
– Просто смятах да ти кажа за онази кутия с органични макарони със сирене в чекмеджето ми за чорапи. Не е нужно да проливаш сълзи. Божичко.
Единайсет минути по–късно Лус седеше под едно одеяло на леглото си с димяща купа макарони с много сирене, сухи очи, и съквартирантка, която изведнъж беше престанала да я мрази.
– Не плачех от глад – поиска да поясни Лус, макар че макароните със сирене бяха толкова вкусни, подаръкът – така неочаквано мил от страна на Шелби, че почти извика нови сълзи в очите й. Лус искаше да се разкрие, да поговори откровено с никого, а Шелби беше... ами, просто беше налице. Не беше станала напълно дружелюбна, но да сподели скрития си запас от храна беше огромна стъпка за човек, който досега почти не беше разговарял с Лус. – Имам, хм, имам някои семейни проблеми. Просто е трудно да съм далече.