– Много приличаш на Гуен Стефани – беше каза Джасмин, като кимаше.
– Не, Мадж е, нали? – каза Доун. – Един вид, ерата на „Вог". – Преди Лус да успее да отговори, Доун посочи между Лус и себе си. – Но предполагам, че вече не сме като фалшиви близначки.
– Фалшиви близначки? – Лус поклати глава.
Джасмин присви очи към Лус:
– Хайде, не ми казвай, че изобщо не си забелязала! Вие двете си приличате... добре де, приличахте си, толкова много. Направо можехте да сте сестри.
Сега, застанала сама пред огледалото в банята на главната училищна сграда, Лус се загледа в отражението си и си помисли за широко разтворилата очи от удивление Доун. Приличаха си в цветовете: бледа кожа, наситено червени устни, тъмна коса. Но Доун беше по–дребна от нея. Носеше ярки цветове шест дни в седмицата. И беше много по–жизнерадостна, отколкото Лус някога можеше да бъде. Ако не броим няколко повърхностни аспекта, Лус и Доун бяха невероятно различни.
Вратата на банята се отвори и влезе брюнетка със здрав и погнат вид, в джинси и жълт пуловер. Лус я разпозна от часа но европейска история. Ейми някоя си. Тя се облегна на мивката до Лус и се засуети с веждите си.
– Защо си направила това с косата си? – попита тя, като измери с поглед Лус.
Лус примигна. Едно беше да говори за това с хората, които и бяха нещо като приятели в „Шорлайн“, но тя никога преди дори не бе говорила с това момиче.
Отговорът на Шелби – ново начало – изникна бързо в ума й, но кого заблуждаваше? Всичко, което шишето кислородна вода беше променило снощи, бе да направи Лус да изглежда също толкова фалшива външно, колкото вече се чувстваше отвътре. Кали и родителите й почти нямаше да я познаят сега – а това изобщо не беше целта.
И Даниел. Какво щеше да си помисли Даниел? Изведнъж Лус се почувства толкова прозрачно фалшива: дори непознат можеше да я прозре.
– Не знам. – Провря се покрай момичето и излезе от банята. – Не знам защо го направих.
Изрусяването на косата й нямаше да отмие мрачните спомени за последните няколко седмици. Ако наистина искаше ново начало, щеше да й се наложи да си го създаде. Но как? Над толкова малко неща имаше истински контрол в момента. Целият й свят беше в ръцете на господин Коул и Даниел. А и двамата бяха далече.
Плашещо бе колко бързо и колко много беше започнала да се осланя на Даниел; още по–плашещо, че не знаеше кога ще го види отново. В сравнение с изпълнените с блаженство дни с него, които беше очаквала в Калифорния, сега се чувстваше по–самотна от всякога.
Вървеше с усилие през кампуса, бавно осъзнавайки, че откакто бе пристигнала в „Шорлайн“, единственият път, когато се беше почувствала донякъде независима, беше...
Насаме в гората със сянката.
След вчерашната учебна демонстрация Лус беше очаквала от Франческа и Стивън още от същото. Беше се надявала, че може би днес учениците ще имат шанс сами да експериментират със сенките. Дори съвсем за кратко си беше представила, че ще успее да направи пред всички нефилими онова, което бе направила в гората.
Нищо от това не се беше случило. Всъщност днешното занятие й се беше сторило като голяма крачка назад. Отегчителна лекция за поведението и безопасността по отношение на вестителите, и обяснения защо учениците не бива никога, при никакви обстоятелства, да опитват сами онова, което бяха видели предишния ден.
Беше отчайващо и назадничаво. Така че сега, вместо да се запъти обратно към спалните помещения, Лус се улови, че подшива зад столовата, надолу по пътеката към края на скалистия бряг, и нагоре по дървените стълби към помещенията на нефилимите. Кабинетът на Франческа беше в страничното крило на горния етаж, а тя беше казала на учениците да не се колебаят да се отбиват по всяко време.
Сградата беше забележително различна без стоплящото присъствие на останалите ученици. Мрачна и ветровита, и почти създаваща усещането за нещо изоставено. Всеки звук, който Лус издадеше, сякаш се разнасяше, отеквайки от наклонените и древни греди. Видя светеща лампа на площадката един етаж по-нагоре, и долови наситения аромат на варящо се кафе. Още не знаеше дали ще каже на Франческа какво беше успяла да направи в гората. Това можеше да се стори маловажно на човек, толкова опитен както Франческа. Или можеше да й се стори като нарушение на инструкциите й пред класа днес.
Частица от Лус просто искаше да проучи преподавателката си, да разбере дали тя беше човек, към когото Лус можеше да се обърне, когато, в дни като днешния, започнеше да й се струва, че може да рухне.
Тя стигна горния край на стълбите и се озова в началото на дълъг, открит коридор. От лявата си страна, отвъд дървения парапет, пред нея се разкриваше гледка надолу към тъмната, призна класна стая на втория етаж. От дясната имаше редица солидни дървени врати с прозорчета от рисувано стъкло над напречните греди. Като тръгна тихо по дъските на пода, Лус си даде сметка, че не знаеше кой е кабинетът на Франческа. Открехната беше само една от вратите – третата отдясно, и от красивото прозорче от рисувано стъкло в напречните греди идваше светлина. Стори й се, че чу мъжки глас вътре. Тъкмо вдигна ръка да почука, когато резкият тон на женски глас я накара да замръзне.