Кой ли беше казал на Кам за „Шорлайн"? На Даниел не му харесваше идеята тяхната страна да знае повече, отколкото неговата. Вече се проклинаше, задето не бе посетил училището, преди да направят този избор, но и без друго се беше оказало достатъчно трудно да остави Лус, когато все пак го направи.
– Тя може да започне още утре. Ако приемем – очите на Кам пробягаха по лицето на Даниел, – ако приемем, че ти кажеш „да".
Даниел притисна длан към най-горното джобче на ризата си, където пазеше наскоро направена фотография. Лус на езерото в „Меч и Кръст". С блестяща мокра коса. Усмивка на лицето й – толкова рядко събитие. Обикновено докато успееше да се сдобие с нейно изображение в някой живот, вече я беше изгубил отново. Този път тя още беше тук.
– Хайде, Даниел – казваше Кам. – И двамата знаем от какво има нужда тя. Записваме я в училището – и след това я оставяме на мира. Не можем да направим нищо, за да ускорим тази част, освен да оставим Лус на спокойствие.
– Не мога да я оставя сама толкова дълго. – Даниел бе подхвърлил думите твърде бързо. Наведе очи към стрелата в ръцете си, чувствайки се като болен. Идваше му да я запокити в океана, но не можеше.
– Значи така. – Кам присви очи. – Не си й казал.
Даниел застина:
– Не мога да й кажа нищо. Може да я изгубим.
– Ти можеш да я изгубиш – саркастично подметна Кам.
– Знаеш какво имам предвид. – Даниел настръхна. – Твърде рисковано е да предполагаме, че тя може да поеме всичко наведнъж, без...
Той затвори очи, за да прогони мъчителния образ на нажежените до червено пламъци. Но пламъкът винаги гореше в дъното на ума му, заплашвайки да се разпростре като мълния. Ако й кажеше истината и я убиеше, този път тя наистина щеше да си отиде. И вината щеше да е негова. Даниел не можеше да прави нищо – не можеше да съществува – без нея. Крилете му започнаха да парят при тази мисъл. По-добре да се погрижи да я защити само още малко.
– Колко удобно за теб – промърмори Кам. – Само се надявам да не е разочарована.
Даниел не му обърна внимание:
– Наистина ли смяташ, че тя ще бъде в състояние да учи в това училище?
– Да – бавно отговори Кам. – При условие, че се споразумеем да няма нищо външно, което да я разсейва. Това значи никакъв Даниел, и никакъв Кам. Това трябва да бъде основното правило.
Да не я вижда осемнайсет дни? Даниел не можеше да си го представи. Нещо повече – не можеше да си представи Лус изобщо да се съгласи на това. Те току-що се бяха намерили в този живот и най-сетне имаха шанс да са заедно. Но както обикновено, изясняването на подробностите можеше да я убие. Тя не можеше да научава за миналите си животи от устата на ангели. Лус не го знаеше още, но много скоро щеше да се наложи сама да проумее... всичко.
Погребаната истина – особено онова, което Лус щеше да си помисли за нея – ужасяваше Даниел. Но единствено като я откриеше сама, Лус можеше да се освободи от този ужасен цикъл. Именно затова опитът й, придобит в „Шорлайн", щеше да бъде съществено важен. За осемнайсет дни Даниел можеше да убие толкова прокуденици, колкото му се изпречеха на пътя. Но когато примирието приключеше, всичко щеше да бъде отново в ръцете на Лус. Единствено в ръцете на Лус.
Слънцето залязваше над връх Тамалпайс, а вечерната мъгла започваше да се стеле.
– Нека аз я отведа до „Шорлайн" – каза Даниел. Това щеше да е последният му шанс да я види.
Кам му отправи странен поглед, питайки се дали да отстъпи пред молбата му. За втори път Даниел трябваше физически да застави причиняващите му болка криле да се приберат обратно в кожата му.
– Чудесно – каза Кам накрая. – В замяна на звездната стрела.
Даниел предаде оръжието, и Кам го пъхна в палтото си.
– Отведи я чак до училището, а после ме намери. Не се издънвай: ще те наблюдавам.
– А после?
– На нас с теб ни предстои лов.
Даниел кимна и разпери криле, усещайки дълбоката наслада от освобождаването им из цялото си тяло. Изправи се за миг, като събираше енергия и усещаше грубата съпротива на вятъра. Време беше да избяга от това прокълнато, грозно място, да остави крилете си да го отнесат обратно на място, където можеше да бъде наистина себе си.
Обратно при Лус.
И обратно при лъжата, в която щеше да се наложи да живее още известно време.