– Примирието започва утре в полунощ – извика Даниел, ритайки назад голяма струя пясък върху брега, когато се издигна и се зарея в небето.
Осемнайсет дни
Лус възнамеряваше да си държи очите затворени през всичките шест часа на полета през пресечена местност от Джорджия до Калифорния, чак до мига, когато колелата на самолета се докоснеха до пистата на летището в Сан Франциско. Откри, че така, в полусън, й беше много по-лесно да се преструва, че вече се е събрала отново с Даниел.
Сякаш беше минал цял живот, откакто го беше видяла – макар всъщност да бяха само няколко дни. Още откакто се бяха сбогували в „Меч и Кръст" в петък сутринта, Лус усещаше цялото си тяло омаломощено. Отсъствието на гласа на Даниел, на топлината му, на допира на крилете му: то се беше просмукало в костите й, подобно на непозната и странна болест.
Една ръка докосна леко нейната, и Лус отвори очи. Намираше се лице в лице с момче с кестенява коса и широко разтворени очи, с няколко години по-голямо от нея.
– Съжалявам – казаха и двамата едновременно, и се отдръпнаха на няколко сантиметра от двете страни на облегалката за ръце на самолетното кресло.
Гледката от прозореца беше зашеметяваща. Самолетът се спускаше към Сан Франциско, и Лус никога не беше виждала нещо подобно. Докато се движеха по южната страна на залива, лъкатушещ син приток сякаш се врязваше през земята по пътя си към морето. Потокът отделяше тучно зелено поле от едната страна от вихър от нещо яркочервено и бяло от другата. Тя притисна чело към двойното пластмасово стъкло и се опита да види по-добре.
– Какво е това? – зачуди се тя на глас.
– Сол – отговори младежът, като посочи. Наведе се по-близо: – Добиват я от Тихия океан.
Отговорът беше толкова прост, толкова... човешки. Почти изненадващ след времето, което беше прекарала с Даниел и другите – все още не беше свикнала да използва термините буквално – ангели и демони. Загледа се през водата с тъмносин цвят на среднощно небе, която сякаш се простираше до безкрайност на запад. За израсналата на Атлантическото крайбрежие Лус проблясъкът на слънцето над водата винаги беше означавал сутрин. Тук обаче беше почти нощ.
– Не си оттук, нали? – попита я съседът й по място.
Лус поклати глава, но не каза нищо. Все така се взираше през прозореца. Преди да тръгне от Джорджия тази сутрин, господин Коул я бе инструктирал да не се набива на очи. На другите учители беше казано, че родителите на Лус са поискали тя да бъде прехвърлена. Това беше лъжа. Доколкото знаеха родителите на Лус, Кали и всички останали, тя все още беше записана в „Меч и Кръст".
До преди няколко седмици това щеше да я изпълни с ярост. Но след случилото се през онези последни дни в „Меч и Кръст", Лус се бе превърнала в човек, който приемаше света по-сериозно. Бе зърнала за миг моментален кадър от друг живот – един от толкова много, които беше споделяла с Даниел преди. Беше открила една любов, по-важна за нея от всичко, което някога беше смятала за възможно. А после беше видяла всичко това застрашено от една луда, размахваща кинжал стара жена, на която бе смятала, че може да се довери.
Там някъде във външния свят имаше още като мис София – Лус знаеше това. Но никой не й беше казал как да ги разпознае. Мис София бе изглеждала нормална, чак до края. Възможно ли беше останалите да изглеждат така невинни, както... този младеж с кестенява коса, който седеше до нея? Лус преглътна, скъта ръце на скута си, и се опита да мисли за Даниел.
Даниел я отвеждаше някъде на сигурно място.
Лус си го представи как я чака в някой от онези сиви пластмасови столове на летището, с лакти на коленете, сгушил русата си глава между раменете. Как се полюлява напред-назад в черните си маратонки „Конвърс". Как се изправя на всеки няколко минути и започва да крачи около лентата за багажа.
Самолетът се разтресе, когато докосна пистата. Изведнъж Лус изпита нервност. Дали той щеше да е толкова щастлив да я миди, колкото тя – него?
Тя се съсредоточи върху кафявите и бежови шарки на тапицираната с плат седалка пред нея. Вратът й се беше схванал от дългия полет, а дрехите й имаха застоялия, задушлив мирис на авиолиниите. На облечените в тъмносиньо хора от наземния екипаж пред прозореца сякаш им отнемаше необичайно много време да насочат самолета към ръкава за кацане. Коленете й се люлееха от нетърпение.
– Предполагам, че ще останеш в Калифорния известно време? – Младежът до нея й отправи ленива усмивка, която само и изпълни Лус с още по-голямо нетърпение да стане.
– Защо казвате това? – попита тя бързо. – Какво би ви накарало да си помислите такова нещо?