Той примигна:
– Заради онази голяма червена торба с връзки и така нататък.
Лус започна да се отдръпва леко от него. Дори не беше забелязала този човек до преди две минути, когато той я стресна и тя се събуди. Откъде знаеше за багажа й?
– Хей, нищо тайнствено. – Той я стрелна със странен поглед.
Просто стоях зад теб на опашката, когато се регистрира.
Лус се усмихна неловко:
– Имам си гадже – изляха се думите от устата й. Страните й на мига почервеняха.
Момчето се прокашля:
– Ясно.
Лус направи гримаса. Не знаеше защо бе казала това. Не искаше да бъде груба, но лампичката за предпазните колани угасна и единственото й желание бе да изтича покрай този тип и да слезе от самолета. На него сигурно му беше минала същата мисъл, защото се промъкна заднешком на пътеката и простря ръка напред. Възможно най-учтиво, Лус се промуши край него и се понесе към изхода.
Само за да заседне в ужасно бавно придвижваща се тълпа, задръстила входа на ръкава. Като изруга наум всички калифорнийци, които небрежно тътреха крака пред нея, Лус се изправи на пръсти и пристъпи от крак на крак. Когато влезе в терминала, вече беше почти обезумяла от нетърпение.
Най-после можеше да се движи. Запровира се умело из тълпата и напълно забрави момчето, което току-що беше срещнала в самолета. Забрави да се чувства нервна от това, че никога през живота си не беше идвала в Калифорния – никога не беше ходила по на запад от Брансън, Мисури, онзи път, когато родителите й я замъкнаха да гледа как Яков Смирнов прави комедийно шоу на живо. И за пръв път от дни насам, макар за кратко бе забравила ужасиите, които беше видяла в „Меч и Кръст". Беше се отправила към единственото нещо на света, което притежаваше силата да я накара да се почувства по-добре. Единственото нещо, което можеше да я накара да почувства, че цялото страдание, което бе изтърпяла – всички сенки, онази нереална битка в гробището, и – най-ужасното от всичко – силната мъка от смъртта на Пен – може би си струваше преживяването.
Той беше там.
Седнал точно както тя си го представяше – на последния от редица печално изглеждащи сиви столове, до автоматична плъзгаща се врата, която непрекъснато се отваряше и затваряше зад него. За миг Лус остана да стои неподвижно и просто се наслаждаваше на гледката.
Даниел носеше леки сандали и тъмни джинси, които тя никога не беше виждала преди, и разтеглена червена тениска, които беше скъсана близо до предния джоб. Изглеждаше си същият, и въпреки това – някак различен. По-отпочинал, отколкото когато се бяха сбогували онзи ден. И дали беше само защото й беше липсвал толкова много, или кожата му беше още по-блестяща, отколкото тя си спомняше? Той вдигна поглед и най-сетне я видя. Усмивката му почти искреше.
Тя затича към него. След по-малко от секунда, ръцете му бяха обвити около нея, лицето й – заровено в гърдите му, и Лус изпусна безкрайно дълга и дълбока въздишка. Устните й намериха неговите и те се потопиха в дълбока целувка. Тя се отпусна, отмаляла и щастлива, в ръцете му.
Не си беше дала сметка за това досега, но част от нея се беше питала дали някога ще го види отново, дали не е възможно всичко това да е било сън. Любовта, която чувстваше, любовта, на която Даниел откликваше – всичко това все още й се струваше толкова странно.
Все още, без да прекъсва целувката, Лус леко го щипна по бицепса. Не беше сън. За първи път от незнайно колко време тя се почувства, сякаш си беше у дома.
– Ти си тук – прошепна той в ухото й.
– Ти си тук.
– И двамата сме тук.
Те се засмяха, като все още се целуваха, поглъщайки всяка частичка от сладкото и неловко усещане да се видят отново. Но когато Лус най-малко го очакваше, смехът й се превърна в подсмърчане. Търсеше начин да каже колко трудни бяха последните няколко дни за нея – без него, без никого, в полусън и замаяно даваща си сметка, че всичко се бе променило – но сега, в прегръдките на Даниел, не успяваше да намери думите.
– Знам – каза той. – Да ти вземем чантата и да се махаме оттук.
Лус се обърна към лентата за багаж и откри съседа си по място от самолета да стои пред нея, стиснал в ръце връзките на огромната й торба.
– Видях това да минава покрай мен – каза той, с принудена усмивка на лицето, сякаш беше решен на всяка цена да докаже добрите си намерения. – Твоя е, нали?
Преди Лус да има време да отговори, Даниел освободи момчето от неудобната за носене чанта, като си служеше само с едната ръка.
– Благодаря, мой човек. Оттук поемам аз – каза той, достатъчно решително, за да прекрати разговора.
Момчето загледа как Даниел плъзна другата си ръка около талията на Лус и я насочи към изхода. Това беше първият път след „Меч и Кръст", когато Лус беше успяла да види Даниел така, както го виждаше светът, първият й шанс да се запита дали другите хора можеха, само като го погледнат, да доловят, че у него има нещо необикновено.