После минаха през плъзгащите се стъклени врати и тя пое първата си истинска глътка от въздуха на Западното крайбрежие. Ранният ноемврийски въздух беше свеж и резлив и някак здравословен, неподгизнал от влага и мразовит като въздуха на Савана този следобед, когато самолетът й бе излетял. Небето имаше блестящ ясносин цвят, без облаци на хоризонта. Всичко изглеждаше току-що създадено и чисто – дори на паркинга стояха безкрайни редици от наскоро измити коли. Всичко това беше обрамчено от редица планини – светлокафяви с неравни петънца от зелени дървета, един вълнист хълм, сливащ се със следващия.
Вече не беше в Джорджия.
– Не мога да реша дали да се изненадвам – подкачи я Даниел. – Изпускам те изпод крилото си за два дни, и веднага долита някакъв друг тип.
Лус забели очи:
– Хайде, стига. Почти не сме говорили. Наистина, спах през целия полет. – Тя го смушка. – И сънувах теб.
Присвитите устни на Даниел се извиха в усмивка и той я целуна по темето. Тя стоеше неподвижно, копнееща за още, без пори да осъзнае, че Даниел беше спрял пред една кола. И просто каква да е кола.
Черно „Алфа Ромео".
Челюстта на Лус увисна, когато Даниел отключи вратата откъм страната за пътника.
Т-това... – заекна тя. – Това е... знаеше ли, че това е колата ни мечтите ми?
Нещо повече – засмя се Даниел. – Някога това беше твоята кола.
Той се разсмя, когато тя почти подскочи, щом чу думите все още привикваше към онази част от тяхната история, която включваше преражданията. Беше толкова нечестно. Цяла кола, в която тя нямаше никакъв спомен. Цели животи, които можеше да си спомни. Отчаяно копнееше да узнае за тях, почти сякаш бившите й превъплъщения бяха братя и сестри, от които и бяха разделили при раждането. Отпусна ръка върху предното стъкло на колата, търсейки нещо едва доловимо, дежа вю.
Нищо.
– Беше подарък от вашите за шестнайсетия ти рожден ден и реди два живота. – Даниел се загледа встрани, сякаш се опитните да реши колко да каже. Сякаш знаеше, че тя жадува да чуе детайлите, но може би няма да е в състояние да преглътне твърде много наведнъж. – Току-що я откупих от онзи тип в Рино. Той купил, след като ти... Ами, след като ти...
Спонтанно се възпламених, помисли си Лус, допълвайки горчивата истина, която Даниел не искаше да изрече. Именно сова беше въпросът с миналите й животи: Краят рядко се променяше.
Само дето, изглежда, този път можеше и да се промени. Този път можеха да се държат за ръце, да се целуват, и... не знаеше какво друго можеха да правят. Но умираше да разбере. Овладя се. Трябваше да внимават. Седемнайсет години не бяха достатъчно, и в този живот Лус беше твърдо решена да остане наблизо, за да разбере какво беше усещането наистина да бъде с Даниел.
Той се прокашля и потупа блестящия черен капак на двигателя:
– Още върви като за световно. Единственият проблем е... – Той погледна към миниатюрния багажник на кабриото, после – към торбата на Лус, след това – отново към багажника.
Да, Лус имаше ужасния навик да взема твърде много багаж – тя първа би си го признала. Но поне веднъж, това не беше по нейна вина. Ариана и Габ бяха опаковали вещите й от стаята й в спалните помещения в „Меч и Кръст" – всички черни и други дрехи, които така и не беше успяла да облече. Тя беше твърде заета да се сбогува с Даниел – и с Пен – за да приготвя багаж. Трепна, почувствала се виновна, че беше тук в Калифорния с Даниел, толкова далеч от мястото, където бе оставила погребана приятелката си. Не й се струваше честно. Господин Коул многократно я бе уверил, че мис София ще си понесе последствията за онова, което бе причинила на Пен, но когато Лус го бе притиснала да й каже какво точно означава това, той си беше подръпнал мустака и беше млъкнал като риба.
Даниел хвърли подозрителен поглед из паркинга. Отвори багажника, с голямата торба на Лус в ръка. Беше невъзможно да я побере там, но след това от дъното на колата се разнесе тих звук като от изсмукване, и торбата на Лус започна да се смалява. Миг по-късно Даниел затвори с щракване багажника.
Лус примигна:
– Направи го пак!
Даниел не се засмя. Изглеждаше нервен. Вмъкна се на шофьорското място и запали колата, без да каже и дума. За Лус това бе нещо ново и странно: да вижда на лицето му такова привидно спокойно изражение, но да го познава достатъчно добре, за да долови нещо по-дълбоко под него.