– Щом Клеопатра приключи с това червило, просто ще се спуснем долу – прошепна Шелби.
Под тях, Клеопатра стана от тоалетката. Премлясна с устни и изтри едно заблудено червено петънце от зъбите си. После замарширува към вратата.
– Нека изясня това – каза Майлс. – Искаш от мен да „се промъкна“ в женска тоалетна?
Лус огледа още веднъж пустия покрив. Наистина имаше само един начин да влязат.
– Ако някой те види, просто се престори, че си сбъркал вратата.
– Или че вие двамата се натискате в някоя от кабинките – добави Шелби. – Какво? Това е Вегас.
– Хайде просто да вървим. – Майлс се беше изчервил, когато се наведе с краката напред през прозореца. Протегна бавно ръце, докато стъпалата му закръжиха точно над високия мраморен плот на тоалетката.
– Помогни на Лус да слезе – обади се Шелби.
Майлс отиде да заключи вратата на банята, после вдигна ръце да хване Лус. Тя се опита да подражава на плавните му движения, но ръцете й трепереха, докато се спускаше през капандурата. Не виждаше почти нищо под себе си, но почувства силната хватка на Майлс около талията си по–скоро, отколкото очакваше.
– Можеш да се пуснеш – каза той, и когато тя го направи, той внимателно я свали на пода. Пръстите му се разпериха около гръдния й кош: само една тънка черна тениска го делеше от кожата й. Ръцете му още я обгръщаха, когато краката й докоснаха плочките. Канеше се да му благодари, но когато го погледна в очите, езикът й сякаш се върза.
Отдръпна се от хватката му твърде бързо, като промърмори извинително, че се е препънала в краката му. И двамата се облегнаха на тоалетката, нервно избягвайки да се поглеждат в очите, като се взираха в стената.
Това не биваше да се случва. Майлс й беше просто приятел.
– Ехо! Ще ми помогне ли някой? – Обутите в рипсени чорапи крака на Шелби се полюшваха от капандурата, ритайки нетърпеливо. Майлс се премести под прозореца и грубо я сграбчи за колана, и я смъкна, като я държеше за кръста. Лус забеляза, че той пусна Шелби малко по–бързо, отколкото беше пуснал нея.
Шелби изтича по настлания със златиста мозайка под и отключи вратата.
– Хайде, вие двамата, какво чакате?
От другата страна на вратата, ефектно гримирани облечени в черно сервитьорки минаваха припряно покрай тях в украсени с пайети обувки на високи токчета, като крепяха подноси с коктейлни шейкъри в сгъвките на ръцете си. Мъже в скъпи тъмни костюми се тълпяха около маси за блекджек, където подвикваха като тийнейджъри при всяко раздаване на картите. Тук нямаше непрестанно дрънчащи и звънтящи игрални автомати.
Беше тихо, и луксозно, и безкрайно вълнуващо – но изобщо не приличаше на сцената, която бяха наблюдавали във вестителя.
Една сервитьорка на коктейли се приближи към тях.
– Мога ли да ви помогна? – Тя свали подноса от неръждаема стомана, за да ги огледа внимателно.
– Ооо, хайвер – каза Шелби, като загреба с ръка три блини и подаде по една на останалите. – Хей, мислите ли си същото, което си мисля и аз?
Лус кимна:
– Тъкмо слизахме долу.
* * *
Когато вратите на асансьора се отвориха към яркото и ослепително фоайе на казиното, Майлс трябваше да избута Лус навън. Разбра, че най–после бяха дошли на правилното място. Сервитьорките на коктейли бяха по–възрастни, уморени, излагаха на показ много по–малко плът. Не се плъзгаха по покрития с петна оранжев килим: стъпваха тромаво. А посетителите приличаха много повече на онези, които бяха видели да се трупат около масите, когато надзърнаха във вестителя: дебели, принадлежащи към средната класа, тъжни, изпразващи портфейлите си роботи, на средна възраст. Сега трябваше само да намерят Вера.
Шелби ги поведе през тесен лабиринт от игрални автомати, покрай плътни групи от хора до масите за игра на рулетка, които крещяха към малкото топче, докато то се въртеше в колелото, покрай големи, подобни на кутии маси за игра, на които разни хора духаха върху заровете и ги хвърляха, а после ликуваха при крайния резултат, надолу по редица от маси, където се играеха покер и странни игри с имена от рода на „Пай гоу“, докато стигнаха до няколко нагъсто подредени маси за блекджек.
Повечето крупиета бяха мъже. Високи, прегърбени мъже с напомадени коси, очилати мъже със сиви бакенбарди, един мъж с хирургическа маска на лицето. Шелби не забави ход, за да зяпа някого от тях, и беше права да не го направи: Там, в далечния заден ъгъл на казиното, беше Вера.
Черната й коса беше вдигната нагоре в разкривен кок. Бледото й лице изглеждаше слабо и провиснало. Лус не почувства същия изблик на емоции, който беше изпитала, когато гледаше родителите си от предишния си живот в Шаста. Но пък, все още не знаеше какво е за нея Вера, освен една уморена жена на средна възраст, която подаваше тесте карти на полузаспала червенокоса жена, за да ги сече. Червенокосата лениво раздели тестето през средата: после ръцете на Вера полетяха.