– Не става дума и за Кам или за Моли. Лус, не мога да говори за това.
– Ще познаваме ли някого там? Други ангели?
– Там има някои ангели. Никой, когото познаваш, но съм сигурен, че ще се разберете. Има още едно нещо. – Гласът му беше безизразен и равен, докато се взираше право напред. – Аз нима да се записвам. – Очите му нито за миг не се отклониха от пътя. – Само ти. Само за малко е.
– Колко малко?
– Няколко... седмици.
Ако Лус бе зад волана, именно в този миг щеше да настъпи рязко спирачките.
– Няколко седмици?
– Ако можех да бъда с теб, щях. – Гласът на Даниел беше толкова лишен от емоции, така овладян, че Лус се разстрои още повече. – Видя какво стана току-що с торбата ти и багажника. Това беше все едно да изстрелям сигнална ракета в небето, за да съобщя на всички къде сме. Да предупредя всички, които ме търсят – а като казвам, че търсят мен, имам предвид теб. Твърде лесно е да ме намерят, твърде лесно е да ме проследят. А този малък епизод с чантата ти? Това беше нищо в сравнение с всекидневните ми постъпки, които биха привлекли вниманието на... – Той поклати рязко глава. – Няма да те изложа на опасност, Лус, не искам да те излагам.
– Тогава недей.
Изражението на Даниел беше измъчено:
– Сложно е.
– И нека да позная: Не можеш да обясниш.
– Иска ми се да можех.
Лус притегли колене към гърдите си, отдръпна се от него и се облегна на вратата откъм страната за пасажера, изпълнена със странно чувство за клаустрофобия под голямото синьо калифорнийско небе.
* * *
В продължение на половин час двамата пътуваха мълчаливо. Влизаха и излизаха от обвити в мъгла участъци, изкачваха се и се спускаха по скалистия, сух терен. Подминаха няколко табели за Сомона, и когато колата се движеше плавно през тучни зелени лозя, Даниел проговори:
– До форт Браг има още три часа. През цялото време ли ще си ми ядосана?
Лус не му обърна внимание. През ума й минаваха стотици въпроси, чувство на безсилие, обвинения, и – накрая – извинения, задето се държеше като разглезена хлапачка, но тя отказваше да ги изрече. На отбивката за Андерсън Вали, Даниел зави на запад и отново се опита да хване ръката й.
– Може би ще ми простиш навреме, за да се порадваме на последните си няколко минути заедно?
Тя искаше да го направи. Наистина искаше да не се кара с Даниел точно сега. Но току-що изреченото споменаване, че съществува такова нещо като „последни няколко минути заедно", на това, че я оставяше сама по причини, които тя не можеше да разбере и които той винаги отказваше да обясни – накара Лус отново да се почувства нервна, после – ужасена, после – обзета от безсилен гняв. В подобната на развълнувано море бъркотия от нов щат, ново училище, нови опасности навсякъде, Даниел беше единствената скала, която й даваше опора. И се готвеше да я остави? Нима не бе преживяла достатъчно? Нима и двамата не бяха преживели достатъчно?
Идва след като минаха през горите от секвои и излязоха от тих в звездна яркосиня вечер, Даниел каза нещо, което достигна до нея. Току-що бяха подминали табела, която гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕНДОСИНО", и Лус гледаше на запад. Пълна луна светеше над скупчена групичка постройки: фар, няколко медни водонапорни кули, и редици от добре запазени стари червени къщи. Някъде нататък отвъд всичко това бе океанът, който тя чуваше, но не можеше да види.
Даниел посочи на изток, в тъмна, гъста гора от секвои и кленове.
– Виждаш ли онзи паркинг за каравани далече напред? Лус никога нямаше да го види, ако не й го беше посочил, но сега присви очи и видя тясна автомобилна алея, където върху гноясала дървена табела пишеше с изрисувани с бяла вар букви: „КАРАВАНИ „МЕНДОСИНО".
Някога си живяла там.
– Какво? – Лус си пое въздух през зъби толкова бързо, че се закашля. Паркингът изглеждаше печален и самотен – скучна поредица от еднообразни, сякаш излети от един и същи калъп ниски каравани, подредени по протежение на разбит чакълест им – Това е ужасно.
– Живееше там, преди това да стане паркинг за каравани – каза Даниел, като намали двигателя и спря колата встрани край пътя. Преди да има каравани. Баща ти в онзи живот премести семейството ти от Илинойс по време на златната треска. – Той сякаш се вглъби в някакъв образ, който виждаше в съзнанието си, и печално поклати глава: – Някога това беше наистина хубаво място.
Лус загледа как плешив мъж с голямо шкембе дърпа мръсно оранжево куче на каишка. Мъжът носеше бяла долна риза и фланелени боксерки. Лус изобщо не можеше да си се представи там.
И въпреки всичко, за Даниел беше толкова ясно:
– Имахте двустайно бунгало, а майка ти беше ужасна готвачка, затова цялото жилище вечно миришеше на зеле. Имахте онези сини памучни завеси, които имах навика да разделям, за да мога да се покатеря през прозореца ти нощем, след като родителите ти заспят.