Другите маси в казиното бяха препълнени, но червенокосата и дребният й съпруг бяха единствените двама души на масата на Вера. И въпреки това, тя им предоставяше добро зрелище, като мяташе картите с непринудена сръчност, която създаваше впечатление, че работата не изисква никакво усилие. Лус забеляза една елегантна страна на Вера, която не бе забелязала преди. Нюх за драматичното.
– И така – каза Майлс, като пристъпваше от крак на крак до Лус. – Ще... или...
Изведнъж ръцете на Шелби се озоваха върху раменете на Лус, като почти я натикаха в едно от празните кожени кресла до масата.
Макар да умираше да види какво става, отначало Лус избягваше зрителния контакт. Безпокоеше се, че Вера може да я познае, още преди тя да е имала шанс. Но очите на Вера минаха над всеки от тях почти без никакъв интерес, и Лус си спомни колко различно изглеждаше сега, когато си беше изрусила косата. Подръпна я нервно, несигурна какво да прави сега.
После Майлс тръсна пред нея банкнота от двайсет долара, и тя си спомни играта, която се предполагаше, че трябва да играе. Плъзна парите през масата.
Вера повдигна изрисуваната си с молив вежда:
– Имаш ли лична карта?
Лус поклати глава:
– Може би можем просто да гледаме?
От другата страна на масата червенокосата заспиваше: главата й падна на схванатото рамо на Шелби. Вера завъртя очи към цялата сцена и побутна парите на Лус обратно, като посочи към неоновия билборд, рекламиращ „Цирк дю Солей“:
– Циркът е натам, хлапета.
Лус въздъхна. Щеше да се наложи да изчакат, докато Вера приключи работа. А дотогава тя вероятно щеше да проявява още по–малко интерес да разговаря с тях. Чувствайки се победена, Лус посегна да прибере парите на Майлс. Пръстите на Вера се отдръпваха точно когато Лус прибираше парите, и връхчетата им се докоснаха леко. И двете вдигнаха рязко глави. Странният шок за кратко заслепи Лус. Тя си пое дъх през зъби. Вгледа се дълбоко в разширените лешникови очи на Вера.
И видя всичко.
Двуетажно бунгало в заснежено канадско градче. Ледени мрежи по прозорците, вятър, стенещ в стъклата. Десетгодишно момиче, което гледаше телевизия в дневната, люлеейки бебе на скута си. Беше Вера, бледа и красива, с избелени джинси и кецове „Док Мартен", с тъмносиньо поло, вдигнато до брадичката, с евтино вълнено одеяло, свито на топка между нея и облегалката на канапето. Купа с пуканки на масичката за кафе, намаляла до шепа студени, неразпукнали се зърна. Дебела оранжева котка, протягаща се върху полицата, съскаща към радиатора. И Лус – Лус беше сестра й, невръстната сестра в ръцете й.
Лус почувства как се олюлява в стола си в казиното, копнееща до болка да си спомни всичко това. Също толкова бързо, отпечатъкът изчезна, заместен от друг.
Лус като невръстно, едва проходило дете, което преследваше Вера нагоре по стълбите, надолу по стълбите: протритите широки стълби бяха под тупкащите й крака, гърдите я стягаха от задъхания смях, когато иззвъня звънецът на входната врата и едно русо момче с лъснала от брилянтин коса пристигна да вземе Вера за среща, и тя спря, оправи си дрехите и обърна гръб на Лус, извърна се...
Миг по–късно, и самата Лус беше тийнейджърка, с чорлава къдрава дълга черна коса, дълга до раменете. Просната върху дочената покривка на леглото на Вера, с грубата тъкан, служеща й донякъде като завивка, прелиствайки тайния дневник на Вера. Той ме обича, беше надраскала Вера отново, и отново, и отново, докато почеркът й ставаше все по–разкривен и по–разкривен. А после – рязко издърпаните страници, извисяващото се над нея гневно лице на сестра й, с ясни следи от сълзи...
А после, отново, различна сцена, Лус – още по–възрастна, може би на седемнайсет. Напрегна се за онова, което следваше.
Сняг, сипещ се от небето като меко бяло статично електричество. Вера и няколко приятелки, пързалящи се на кънки по замръзналото езеро зад къщата им, плъзгащи се в плавни кръгове, щастливи и смеещи се, а на неравния заледен край на езерото – Лус, присвита, с процеждащ се през тънките й дрехи студ, докато връзваше кънките си, припряно, както обикновено, за да настигне сестра си. А до нея – топлина, която не й беше нужно да гледа, за да разпознае: Даниел, който бе мълчалив, мрачен, вече здраво завързал кънките си. Изпитваше порив да го целуне — и въпреки това не се виждаха сенки. Вечерта и всичко в нея беше осеяна със звезди и проблясваше, безкрайно ясно и изпълнено с възможности.