Тя стискаше здраво китката на Лус, а Лус на свой ред държеше ръката на Майлс; Майлс държеше тази на Шелби, докато тя ругаеше колко унизително е, че трябва да бъде начело на бягството.
Ариана ги водеше безпогрешно, и макар че Лус не я виждаше какво прави, чуваше как хората сумтят и възклицават, докато Ариана ги изблъскваше с рамо настрани. От време на време се провикваше „Съжалявам!“, „Опа“ и „Извинете!“
Поведе ги надолу по тъмни коридори, задръстени с нервни туристи, които използваха клетъчните си телефони като фенерчета. Нагоре, по още по–тъмни стълбища, които бяха задушни поради дългото им неизползване, и претъпкани с празни картонени кутии. Накрая отвори с ритник един авариен изход, като ги въведе през него и излязоха на тъмна, тясна алея.
Уличката беше сбутана между „Мираж“ и друг извисяващ се хотел. От редица контейнери за смет лъхаше противен мирис на скъпа развалена храна. Слабо течаща киселинно–зелена вода образуваше противна рекичка, която разделяше уличката наполовина. Право напред, в средата на ярката, оживена, осветена от неонови лампи ивица старовремски уличен часовник удари дванайсет.
– Аххх. – Ариана вдиша дълбоко. – Началото на още един великолепен ден в Града на греха. Обичам да го започвам както трябва, с голяма закуска. Кой е гладен?
– Ъм...ъъ... – Шелби заекна, като погледна към Лус, после – към Ариана, след това – към казиното. – Току–що, какво... Как...
Погледът на Майлс бе прикован върху лъскавия, мраморнобял белег, който се спускаше от едната страна на врата на Ариана. Лус вече беше свикнала с Ариана, но беше ясно, че приятелите й не знаеха как да я възприемат.
Ариана размаха пръст към Майлс:
– Този младеж изглежда, сякаш може да погълне количество гофрети, равно на собственото му тегло. Хайде, знам една мърлява закусвалня.
Докато потропваха по алеята към уличката, Майлс се обърна към Лус и изрече само с устни:
– Това беше невероятно.
Лус кимна. Можеше единствено да се стреми да не изостава от Ариана, докато тя подтичваше. Вера. Не можеше да се съвземе. Всички онези спомени, зърнати в един миг. Бяха болезнени и зашеметяващи, и тя можеше само да си представи какво е било усещането за Вера. Но за Лус те бяха и дълбоко удовлетворяващи. Повече отколкото при което и да е от другите й надзъртания през вестителите досега, този път имаше чувството, че е преживяла един от миналите си животи. Странно, беше видяла и нещо, за което дори не бе мислила: Предишните й превъплъщения имаха свой живот. Живот, който е бил пълноценен и значим, преди да се появи Даниел.
Ариана ги отведе до една закусвалня от веригата ИХОП – схлупена кафява сграда с гипсова мазилка, която изглеждаше толкова стара, че сигурно предшестваше по време всичко друго. Изглеждаше по–тясна и печална от други заведения от тази верига.
Шелби влезе първа, провирайки се през остъклените врати, при което евтините звънчета, залепени с изолирбанд отгоре, пропяха леко. Сграбчи шепа ментови бонбони от купата до касата, а после се настани в едно сепаре в далечния заден ъгъл. Ариана се вмъкна до нея, докато Лус и Майлс се настаниха от другата страна на тапицираното с напукана оранжева кожа сепаре.
С изсвирване и бърз кръгообразен жест, Ариана поръча питиета на закръглената, хубавичка сервитьорка със затъкнат в косата молив.
Останалите се съсредоточиха върху дебелото, подвързано с телена спирала ламинирано меню. Обръщането на страниците беше истинска битка срещу отдавна полепналия кленов сироп, който събираше страниците – и добър начин да избегнат разговорите за затруднението, от което току–що се бяха измъкнали на косъм.
Накрая Лус трябваше да попита:
– Какво правиш тук, Ариана?
– Поръчвам си нещо със странно име. „Рути Тути“, предполагам, защото тук нямат сандвичи с яйца и швейцарско сирене. Никога не мога да реша.
Лус забели очи. Не беше нужно Ариана да се прави на толкова скромна. Беше очевидно, че спасителната й акция не е била съвпадение.
– Знаеш какво имам предвид.
– Времената са странни, Лус. Реших да ги прекарам в също толкова странен град.
– Да, добре, те почти приключиха. Не са ли, според срока на примирието?
Ариана остави чашата си с кафе на масата и обви брадичката си с длани.
– Е, алелуя. В това училище все пак те учат на нещо.
– Да и не – каза Лус. – Просто дочух Роланд да казва нещо за това, как Даниел сигурно отброява минутите. Каза, че имало нещо общо с някакво примирие, но не знаех точно за колко минути говорим.
Зад нея тялото на Майлс сякаш се беше сковало при споменаването на Даниел. Когато сервитьорката пристигна да вземе поръчките им, той излая своята пръв, като почти тикна менюто обратно в ръцете й: