– Изплаши ме.
Никога не го беше чувала да казва това. Обикновено тя беше онази, която се страхуваше.
– Добре ли си? – попита той.
Лус поклати глава. Даниел я хвана за ръката и без да каже и дума, я отведе до прозореца, изведе я от топлата стая, където бе стояла близо до огъня, и я поведе обратно в студената нощ, на грубата издатина под прозореца, където беше дошъл при нея преди.
Луната беше продълговата и ниско в небето. Кукумявките спяха в червените дървета. Оттук горе Лус можеше да види вълните, които се разбиваха безшумно на брега: от другата страна на кампуса се виждаше самотна светлина високо в бунгалото на нефилимите, но не можеше да определи дали е на Франческа или на Стивън.
Тя и Даниел седнаха на издатината и залюляха крака. Облегнаха се на лекия наклон на покрива зад тях и погледнаха нагоре към стълбите, които изглеждаха неясни в небето, сякаш закрити от много тънка облачна пелена. Не след дълго Лус започна да плаче.
Защото той й беше ядосан или тя му беше ядосана. Защото тялото й току–що бе преживяло толкова много, бе влизало и излизало от вестители, бе прекосило междущатски граници, бе влязло в недалечното минало и се беше върнало право тук. Защото сърцето и умът й бяха оплетени и объркани, а близостта с Даниел объркваше нещата още повече. Защото Майлс и Шелби, изглежда, го мразеха. Заради неподправения ужас върху лицето на Вера, когато разпозна Лус. Заради всичките сълзи, които сестра й сигурно беше изплакала за нея, и защото Лус я бе наранила отново, съвсем отначало, появявайки се до нейната маса за блекджек. Заради всичките си останали опечалени семейства, потопени в скръб, защото дъщерите им са имали лошия късмет да бъдат превъплъщението на едно глупаво влюбено момиче. Защото при мисълта за онези семейства на Лус отчаяно започнаха да й липсват родителите й в Тъндърболт. Защото тя бе отговорна за похищението на Доун. Защото беше на седемнайсет, и все още жива, въпреки трупаните с хилядолетия вероятности за точно обратното. Защото знаеше достатъчно, за да се опасява какво ще донесе бъдещето. Защото междувременно бе три и трийсет сутринта, а тя не беше спала от дни, и не знаеше какво друго да прави.
Сега той я прегърна, като обви тялото й в топлината си, придърпа я в обятията си и я залюля в прегръдките си. Тя се разрида и захълца, и затърси салфетка да си издуха носа. Запита се как беше възможно да се чувства толкова зле заради толкова много неща едновременно.
– Шшшшт – прошепна Даниел. – Шшшшт.
Преди един ден й беше призляло, докато гледаше как Даниел я обича до забрава, в онзи вестител. Неизбежната жестокост, втъкана във връзката им, бе изглеждала непреодолима. Но сега, особено след като беше говорила с Ариана, Лус усещаше как се задава нещо голямо и важно. Как нещо се измества – може би целият свят се изместваше – докато Лус и Даниел кръжаха точно на ръба. Всичко беше около тях, в етера, и се отразяваше на начина, по който тя виждаше себе си, а също и Даниел.
Безпомощните изражения, които беше виждала в очите му в онези мигове точно преди смъртта. Сега те й се струваха – те бяха – миналото. Това й напомни за начина, по който я беше гледал след първата им целувка в този живот на мочурливия плаж близо до „Меч и Кръст“. Вкусът на устните му върху нейните, усещането от дъха му върху шията й, силните му ръце, обвити около нея. Всичко беше толкова прекрасно – с изключение на страха в очите му.
Но Даниел не я беше гледал така от известно време. Начинът, по който я гледаше сега, не издаваше нищо. Гледаше я, сякаш тя щеше да остане, почти сякаш трябваше да остане. В този живот нещата бяха различни. Всички го казваха, а Лус също можеше да го почувства: откровение, което се разрастваше още повече в нея. Беше гледала себе си как умира, и беше оцеляла след това. Вече не беше нужно Даниел сам да носи на плещите си наказанието. Това беше нещо, което можеха да правят заедно.
– Искам да кажа нещо – прошепна тя в ризата му, като бършеше очи с ръкава си. – Искам да говоря, преди ти да кажеш нещо.
Почувства как брадичката му докосва леко темето й. Той кимаше.
– Знам, че трябва да внимаваш какво ми разказваш. Знам, че съм умирала преди. Но този път няма да отида никъде, Даниел, чувствам го. Поне не и без борба. – Опита се да се усмихне. – Мисля, че и на двамата ще ни е от помощ, ако спреш да ме третираш като крехко и чупливо парче стъкло. Затова те моля, като твоя приятелка, като твое гадже, като – както знаеш – любовта на живота ти – да ме посветиш малко повече в това, което става. Иначе само се чувствам изолирана и разтревожена, и...