Той подпря брадичката й с пръст и повдигна главата й. Гледаше я любопитно. Тя зачака да я прекъсне, но той не го направи.
– Не излязох от „Шорлайн“, за да те ядосам – продължи тя. – Излязох, защото не разбирах защо е важно. И изложих приятелите си на опасност заради това.
Даниел държеше лицето й пред своето. Виолетовото в очите му почти пламтеше.
– Провалял съм те твърде много пъти преди – прошепна той. – А в този живот може би предпочетох да постъпя предпазливо, вместо да рискувам. Трябваше да знам, че ще изпробваш докъде можеш да нарушиш всяко ограничение, което ти се постави. Нямаше да си... момичето, което обичам, ако не го сториш. – Лус го зачака да наведе лице към нея и да й се усмихне. Той не го направи. – Просто този път на карта са заложени толкова много неща. Толкова се бях съсредоточил върху...
– Прокудениците?
– Именно те похитиха приятелката ти – каза Даниел. – Почти не различават дясно и ляво, камо ли пък – за коя страна работят.
Лус си спомни момичето, което Кам беше прострелял със сребърната стрела, привлекателното момче с празните очи в закусвалнята.
– Защото са слепи.
Даниел сведе поглед към ръцете си, като потриваше пръстите си един в друг. Имаше вид, сякаш ще повърне.
– Слепи, но много жестоки. – Той посегна и прокара пръсти по една от русите й къдри. – Много хитро си постъпила да си боядисаш косата. Това те опази, когато аз не можах да стигна там достатъчно бързо.
– Хитро ли? – Лус беше ужасена. – Доун можеше да умре, защото аз се докопах до бутилка евтин перхидрол. Какво му е хитрото на това? Искаш да кажеш, че ако... ако утре си боядисам косата черна, прокудениците изведнъж ще могат да намерят?
Даниел ожесточено поклати глава.
– Изобщо не биваше да откриват този кампус. Изобщо биваше да успяват да се доберат до която и да е от вас. Денонощно се старая да ги държа далече от теб – от цялото ти училище. Някой им помага, и не знам кой.
– Кам. – Какво друго може да е правел тук?
Но Даниел поклати глава:
– Който и да е, ще съжалява за това.
Лус скръсти ръце на гърдите си. Още усещаше лицето сгорещено от плача.
– Предполагам, това означава, че няма как да си отида вкъщи за Деня на благодарността. – Затвори очи, като се опитваше не си представя съкрушените изражения на родителите си. – Не отговаряй на този въпрос.
– Моля те. – Гласът на Даниел беше толкова искрен. – Само за още съвсем малко е.
Тя кимна:
– Срокът на примирието.
– Какво? – Ръцете му здраво сграбчиха раменете й. – От къде...
– Знам. – Лус се надяваше той да не може да почувства, тялото й беше започнало да трепери. Треперенето се усили, когато се опита да се преструва на по–спокойна, отколкото чувстваше. – И знам, че в някакъв скорошен момент, ще решиш изхода на битката между Рая и Ада.
– Кой ти каза това? – Даниел извиваше рамене в дъга назад което – тя знаеше – означаваше, че се опитва да попречи на крилете си да се разперят.
– Проумях го. Много неща стават тук, когато не си наблизо.
Искрица завист се мярна бързо в очите на Даниел. Отначало Лус изпита почти приятно чувство, че е успяла да я пробуди в него, но не искаше да го кара да ревнува. Особено когато наблизо ставаха толкова много по–важни неща.
– Съжалявам – каза тя. – Последното, от което имаш нужда тъкмо сега, е да ти отвличам вниманието. Това, което правиш... звучи като нещо много важно.
Спря дотук, с надеждата, че Даниел ще се почувства достатъчно спокоен, за да й разкаже още. Това беше най–откровеният, честен и зрял разговор, който бяха водили, може би за всички времена.
Но после, твърде скоро, облакът, от който дори не си беше давала сметка, че се опасява, премина по лицето на Даниел.
– Избий си от главата всичко това. Не знаеш каквото си мислиш, че знаеш.
Из тялото на Лус се разля разочарование. Той още я третираше като дете. Една стъпка напред, десет стъпки назад.
Прибра крака под тялото си и се надигна на издатината.
– Знам едно, Даниел – каза, като го гледаше настойчиво. – Ако това бях аз, нямаше да има съмнение. Ако цялата вселена чакаше аз да наклоня везните, просто щях да избера страната на доброто.
Виолетовите очи на Даниел се взираха право напред, в обвитата в сенки гора.
– Просто щеше да избереш доброто – повтори той. Гласът му звучеше едновременно сковано и отчаяно тъжно. Толкова тъжно, колкото никога не го беше чувала преди.
Лус трябваше да устои на порива да се наведе и да се извини. Вместо това се обърна, оставяйки Даниел зад гърба си. Не беше ли очевидно, че от него се очакваше да избере доброто? Не биха ли го направили всички?