Пет дни
Някой ги беше издал.
В неделя сутринта, докато останалата част от кампуса все още беше зловещо тиха и спокойна, Шелби, Майлс и Лус седяха в редица в единия край на кабинета на Франческа, в очакване да бъдат разпитани. Кабинетът й беше по–просторен от този на Стивън – също и по–светъл, с висок, скосен таван и три големи прозореца, гледащи към гората на север, всеки с плътни светлолилави кадифени завеси, разделени така, че се виждаше поразително синьо небе. Голяма рамкирана фотография на галактика, окачена над високото бюро с мраморен плот, беше единственото произведение на изкуството в стаята. Бароковите столове, на които седяха, бяха шик, но неудобни. Лус непрестанно се въртеше.
– „Анонимно съобщение“, друг път – промърмори Шелби, цитирайки резкия имейл, който всеки от тях беше получил от Франческа тази сутрин. – Това незряло клюкарстване просто вони на Лилит.
Лус не смяташе, че е възможно Лилит – или, всъщност, който и да било от останалите ученици – да е знаел, че са излезли от кампуса. Някой друг беше посветил учителите в плана им.
– Защо се бавят толкова? – Майлс кимна към кабинета на Стивън от другата страна на стената, където чуваха как учителите им спорят с ниски гласове. – Изглежда, че се канят да наложат наказание още преди да са изслушали нашата версия на историята! – Той прехапа долната си устна. – Каква е нашата версия на историята, между другото?
Лус обаче не слушаше.
– Наистина не проумявам какво му е толкова трудното – каза тя полугласно, повече на себе си, отколкото на останалите. – Просто си избираш страна и продължаваш.
– Ъ? – казаха Майлс и Шелби в един глас.
– Съжалявам – каза Лус. – Просто... нали се сещате какво казваше Ариана за накланянето на везните онази вечер? Повдигнах въпроса пред Даниел, и той започна да се държи много странно. Сериозно – как така не е очевидно, че тук има правилен и грешен отговор?
– За мен е очевидно – каза Майлс. – Има добър избор и лош избор.
– Как можеш да кажеш това? – попита Шелби. – Именно този вид мислене ни вкара в тази каша, преди всичко. Сляпа вяра! Всеобщо приемане на едно на практика отживяло разделение! – Лицето й започваше да почервенява, а гласът й толкова се беше усилил, че Франческа и Стивън вероятно можеха да го чуят. – Толкова ми е втръснало от всички тези ангели и демони, които вземат страна – дрън, дрън, дрън, те са зли! Не, те са зли! Отново и отново – сякаш знаят какво е най–добро за всички във вселената.
– Значи предлагаш Даниел да вземе страната на злото? – подхвърли насмешливо Майлс. – Да предизвика края на света?
– Изобщо не ме е грижа какво ще прави Даниел – каза Шелби. – И, откровено казано, и без друго ми е трудно да повярвам, че всичко зависи от него.
Но трябваше да е така. Лус не се сещаше за никакво друго обяснение.
– Вижте, може би границите не са толкова ясно прокаран! Колкото са ни учили – продължи Шелби. – Искам да кажа, ако твърди, че Луцифер е толкова лош...
– Ъм, всички? – каза Майлс, като погледна към Лус за подкрепа.
– Грешка – излая Шелби. – Група много убедителни ангели, които се опитват да запазят статуквото. Само защото са спечелили някаква голяма битка много отдавна, си мислят, че това им дава такова право.
Лус загледа как веждите на Шелби се събраха, когато се отпусна върху твърдата неудобна облегалка на стола си. Думите й припомниха на Лус нещо, което бе чула някъде другаде...
– Победителите пренаписват историята – промърмори тя. Именно това й беше казал Кам онзи ден при Нойо Пойнт. Имаше ли Шелби именно това предвид? Че губещите свършваха зле? Двете им гледни точки си приличаха – само че Кам, разбра се, беше официално от лошите. Нали така? А Шелби прост си приказваше.
– Точно. – Шелби кимна на Лус. – Чакай – какво?
Точно тогава Франческа и Стивън влязоха през вратата.
Франческа се отпусна в черния въртящ се стол пред бюрото си. Стивън застана зад нея, с ръце, леко опрени на облегалката на стола. Изглеждаше толкова спокоен в джинсите и колосана бяла риза, колкото Франческа изглеждаше строга в ушитата е по поръчка черна рокля със строго квадратно деколте.
Това напомни на Лус за казаното от Шелби за размитите граници, и за подразбиращите се значения на думи като ангел и демон. Разбира се, беше повърхностно да прави преценки, основаващи се единствено на облеклото на Стивън и Франческа но пък, въпросът не беше само в това. В много отношения, беше лесно да забрави кой от тях какъв е.
– Кой иска да говори пръв? – попита Франческа, като отпусна преплетените си ръце с маникюр върху мраморния плот на бюрото. – Знаем всичко, което се е случило, така че дори не си правете труда да оспорвате тези детайли. Това е шансът ви да ни кажете защо.