— Ели, ти обичаш ли го?
— Да, обичам го — отговори тя бързо.
От думите й го заболя, но отново му се стори, че в тона й имаше нещо особено, сякаш сама се опитваше да се убеди в това. Ной спря и нежно хвана раменете й, за да я накара да го погледне. Гаснещата слънчева светлина се отразяваше в очите й, когато заговори:
— Ако си щастлива, Ели, и го обичаш, няма да се опитвам да те спирам да се върнеш при него. Но ако имаш и най-малки съмнения, тогава не го прави. Това не е нещо, което човек прави, ако не го иска с цялото си сърце.
— Вече съм взела решение, Ной.
Той се вгледа в нея за кратко, питайки се дали да й вярва. Сетне кимна и двамата продължиха да вървят. Малко по-късно Ной каза:
— Не правя нещата лесни за теб, нали?
Тя се усмихна едва-едва.
— Всичко е наред. Не мога да те виня за нищо.
— И все пак ми прости.
— Няма защо. Няма какво да ти прощавам. Аз съм тази, която трябва да се извини. Може би трябваше да ти пиша.
Той поклати глава.
— Ако трябва да бъда честен, радвам се, че дойде. Въпреки всичко. Толкова е хубаво да те видя отново.
— Благодаря ти, Ной.
— Мислиш ли, че е възможно да започнем отново?
Тя го погледна в недоумение.
— Ти беше най-добрият приятел, който съм имал, Ели. Аз все още бих искал да бъдем приятели, въпреки че си сгодена, пък било то и само за няколко дни. Какво ще кажеш да опитаме?
Ели се замисли над думите му. Да замине или да остане? И реши, че щом той знае за годежа й, вероятно всичко е наред. Или поне няма нищо неприлично. Тя се усмихна леко и кимна.
— Да опитаме.
— Добре. Искаш ли да обядваме заедно? Знам едно място, където сервират най-вкусните раци в града.
— Звучи чудесно. И къде е то?
— В моята къща. Заложил съм капани още преди седмица и преди няколко дни видях, че са се хванали няколко добри екземпляра. Имаш ли някакви възражения?
— Никакви.
Ной се усмихна и посочи с палец през рамото си.
— Чудесно. Те са при пристана. Ще отнеме само няколко минути.
Ели изведнъж почувства, че неловкостта, която я измъчваше, когато трябваше да му съобщи новината за годежа си, постепенно изчезваше. Затвори очи, прокара пръсти през косата си и остави лекият бриз да погали лицето й. Пое си дълбоко въздух и го задържа за момент, усещайки как мускулите на раменете й се отпускат, докато издишаше. Най-накрая отвори очи и се загледа в красотата, която я обграждаше.
Винаги бе обичала вечерите тук, вечери, в които меките южни ветрове разнасяха тънкото ухание на есенни листа. Обичаше дърветата и тяхното шумолене, което я успокояваше още повече. Малко по-късно се извърна към Ной и го погледна с нови очи, сякаш беше непознат.
Господи, той изглеждаше толкова добре. Дори след всичките тези години.
Гледаше го, докато протягаше ръка към въжето, което потъваше във водата. Започна да го тегли и въпреки падащия мрак, Ели видя мускулите, които играеха на ръката му, докато издърпваше клетката от реката. Сетне я задържа във въздуха за момент, за да може водата да се оттече. Накрая остави капана на пристана, отвори вратичката му и започна да вади раците един по един, пускайки ги в една кофа.
Ели тръгна към него, заслушана в песента на щурците и си спомни един урок от детството. Преброи броя на щурците в минута и прибави двайсет и девет. „Шейсет и седем градуса“5, помисли си тя усмихната. Не знаеше доколко този метод за определяне на температурата беше точен, но й се струваше добър.
Докато вървеше, тя се огледа и разбра, че е забравила колко красиво и свежо изглеждаше всичко тук. В далечината се виждаше дома на Ной. Той бе оставил няколко лампи да светят и се създаваше илюзията, че това е единствената къща наоколо. Или поне единствената с електричество. Което не беше далече от истината тук, извън пределите на града. Хиляди провинциални домове все още не се радваха на лукса на електрическото осветление.
Ели стъпи на пристана и дъските изскърцаха под краката й като стар ръждясал акордеон. Ной вдигна глава и й намигна, а сетне продължи да сортира раците, избирайки само по-големите. Тя се приближи до люлеещия се стол, който стоеше на пристана, докосна го и погали облегалката му. Представи си как Ной седи на него, лови риба, размишлява, чете. Повърхността му беше груба и грапава. Запита се колко ли време прекарваше тук сам и за какво ли си мислеше.
— Това е столът на баща ми — каза той, без да я поглежда, и тя кимна. Ели видя по небето да летят прилепи, а към вечерния хор на щурците се бяха присъединили и жабите.
Тя тръгна бавно по пристана с усещането, че от плещите й е паднал някакъв тежък товар. Дълго бе измъчвана от непреодолимия импулс да дойде тук и сега, за първи път от три седмици, се чувстваше спокойна. Бе искала на всяка цена Ной да научи за нейния годеж, да разбере и да го приеме и докато си мислеше за това, изведнъж си спомни за една тяхна малка тайна от онова далечно лято. Закрачи с наведена глава по пристана, гледайки надолу, докато най-накрая намери онова, което търсеше — Ной обича Ели, обградено в сърце. Думите бяха издълбани в една от дъските няколко дни преди заминаването й.
5
Става въпрос за шейсет и седем градуса по Фаренхайг, което е приблизително равно на двайсет градуса по Целзий. — Б.пр.