Студен полъх на вятъра наруши общия покой и я накара да се обгърне с ръце. Известно време остана така, гледайки ту към сърцето с любовното признание, ту към реката, докато накрая чу стъпките на Ной зад гърба си. Чувстваше близостта и топлината му, когато заговори:
— Тук е толкова тихо и спокойно — каза тя замечтано.
— Знам. Аз самият идвам тук често, за да бъда близо до водата. Така си почивам по-добре.
— И аз бих го правила, ако живеех тук.
— Хайде, да вървим. Комарите скоро ще станат зли и освен това умирам от глад.
Небето беше вече черно и Ной и Ели тръгнаха към къщата. В настъпилата тишина тя се чувстваше малко замаяна и мислите й блуждаеха, докато вървеше по пътечката. Запита се какво ли мисли Ной за идването й тук, макар и сама да не беше наясно със себе си. Няколко минути по-късно се приближиха към верандата и Клем ги посрещна, навирайки мокрия си нос в ръцете им. Ной й се скара и тя се отдалечи с подвита опашка.
Той посочи колата й.
— Има ли нещо, което трябва да си вземеш оттам?
— Не, пристигнах рано и разопаковах нещата си в хотела.
Сама усещаше, че гласът й звучи някак различно, сякаш изминалите години изведнъж се бяха изпарили някъде.
— Е, добре — каза Ной, качвайки се на верандата.
Той остави кофата до вратата и я въведе в къщата, насочвайки се първо към кухнята. Тя беше почти веднага вдясно, просторна и ухаеща на ново дърво. Шкафовете бяха от дъб, както и подът, а прозорците бяха широки и гледаха на изток, за да влиза повече утринно слънце. Ремонтът беше направен с вкус, за разлика от повечето старинни домове, където в такива случаи обикновено се губеше мярата.
— Имаш ли нещо против да огледам наоколо?
— Не, заповядай. А в това време аз ще разопаковам продуктите, които купих сутринта.
Очите им се срещнаха за миг и когато се обърна, тя знаеше, че той продължава да я гледа, докато излизаше от стаята. Вътре в себе си Ели отново усещаше едно позабравено странно чувство.
През следващите няколко минути тя влизаше от стая в стая, изненадвайки се колко красиво е всичко. Към края на обиколката вече й беше трудно да си спомни разрухата, която някога бе царяла тук. Сетне слезе по стълбите и зави към кухнята, зървайки профила му. За момент й се стори, че той отново е седемнайсетгодишен младеж и това я накара да замръзне на мястото си. „По дяволите — помисли си тя, вземи се в ръце. Не забравяй, че сега си сгодена жена.“
Ной стоеше до кухненския плот и тихо си подсвиркваше. Вратичките на няколко от шкафовете бяха отворени, а на пода имаше празни пазарски торби. Той й се усмихна, преди да прибере няколко стъклени буркана на мястото им. Тя се спря на няколко крачки от него и се облегна на плота, кръстосвайки единия си крак пред другия. Сетне поклати глава, изумена от това колко много бе направил.
— Смаяна съм, Ной. Колко време ти отне ремонтът?
Той вдигна глава от последната пазарска торба, която разопаковаше.
— Почти година.
— Сам ли направи всичко?
Ной се засмя тихо.
— Не, разбира се. Наистина, когато бях по-млад, имах планове да свърша всичко сам, но това се оказа непосилно. Видях, че реставрацията така ще отнеме години и в крайна сметка наех хора… всъщност много хора. И въпреки това работата беше толкова много, че почти нямаше ден, в който да си лягам преди полунощ.
— Защо си се претоварвал така?
„Заради духовете от миналото“, без малко да каже той, но се въздържа.
— Не знам. Просто исках да приключа с това. Искаш ли някаква напитка, докато стане вечерята?
— С какво разполагаш?
— Всъщност изборът не е особено голям. Бира, чай, кафе.
— Нека бъде чай.
Ной събра пазарските торби и ги сложи настрани, сетне тръгна към една малка стаичка встрани от кухнята и се върна оттам с кутия чай. Извади няколко пакетчета, сложи ги до печката и напълни чайника. След това го сложи на котлона, драсна клечка кибрит и миг по-късно тя чу звука на пламъка.
— След минута чаят ще бъде готов — каза той. — На тази печка всичко става много бързо.
— Прекрасно.
Когато чайникът засвири, Ной наля две чаши и й подаде едната.