— Вчера на няколко пъти ви търсиха по телефона.
— Така ли? — попита Ели, леко стресната.
— Да. Всички обаждания бяха от мистър Хамънд.
О, Боже!
— Лон се е обаждал?
— Да, госпожо, четири пъти. Аз разговарях с него при второто му обаждане. Той беше много притеснен за вас. Каза, че е ваш годеник.
Тя се усмихна леко, опитвайки се да скрие вълнението си. Четири пъти? Четири? Какво може да означава това? Ами ако нещо се е случило у дома?
— Той каза ли нещо? Да не е станала някаква злополука?
Мъжът поклати глава.
— Не, госпожо, не спомена нищо такова. Всъщност, той като че ли бе по-разтревожен за вас.
Добре, помисли си Ели. Това е добре. Но в следващия момент изведнъж я прониза остра болка в гърдите. Но защо е бил толкова настоятелен? Защо е трябвало да се обажда толкова много пъти?
Беше ли казала нещо вчера, с което да го обезпокои? Това изобщо не беше в неговия стил.
Съществуваше ли някакъв начин да е разбрал? Не… това беше невъзможно. Освен ако някой познат не я беше видял вчера тук и не се беше обадил… но за целта той е трябвало да я проследи до Ной. Не, никой не би направил подобно нещо.
Трябваше да му се обади веднага, нямаше как да го избегне. И въпреки това, по някаква странна причина, не й се искаше да го прави. Това беше нейното време и смяташе да го прекара, както желаеше. Беше планирала да му се обади по-късно и й се струваше, че ако го направи сега, ще си развали целия ден. И освен това какво щеше да му каже? Как щеше да му обясни закъснението си? Късна вечеря и след това разходка? Може би. Или е ходила на кино? Или…
— Мис?
„Вече е почти обяд“, мислеше си Ели. Къде ли беше той сега? Вероятно в кантората си… Не. По-скоро беше в съда. И в този момент изведнъж почувства облекчение, сякаш от плещите й падна тежък товар. Беше абсолютно невъзможно да разговаря с него сега, дори и да искаше. Реакцията й я изненада. Не беше редно да се държи по този начин и все пак това не я тревожеше. Погледна часовника си.
— Наистина ли е почти дванайсет? — попита тя.
Хотелският служител кимна, поглеждайки към часовника на стената.
— Да, всъщност е дванайсет без петнайсет.
— За съжаление — каза Ели, — той е в съда сега и няма да мога да го открия. Ако се обади отново, бихте ли му казали, че съм на пазар и че ще опитам да се свържа с него по-късно?
— Разбира се — отвърна мъжът с готовност, но тя забеляза неизречения въпрос в очите му: Но къде бяхте миналата нощ? Той знаеше много добре кога точно се е прибрала. И Ели беше сигурна, че според него този час бе твърде късен за самотна жена в малък град.
— Благодаря ви — каза тя, усмихната. — Задължена съм ви.
Две минути по-късно Ели беше в колата си и караше към Ной, предвкусвайки деня и без да се тревожи особено за пропуснатите обаждания. Вчера може би щеше да е различно, макар и да не знаеше защо.
Докато минаваше по подвижния мост, четири минути след като бе излязла от хотела, Лон се обади от съда.
Бягаща вода
Ной седеше в очакване на люлеещия се стол и пиеше подсладен чай, когато най-накрая чу звука на двигател. Заобиколи отпред и видя колата да спира на същото място под дъба, както и вчера. Клем излая за поздрав, въртейки опашка близо до вратата на колата и той видя Ели да му маха отвътре.
Сетне тя слезе, потупа по главата Клем и се обърна усмихната към Ной, който се приближаваше към нея. Ели изглеждаше по-отпусната днес, по-уверена, и той още веднъж изживя шока, че я вижда. Но днес беше по-различно от вчера. В душата му се бяха събудили нови чувства, а не просто спомени. Най-малкото беше по-силно привлечен от нея и изпитваше лека неловкост в нейно присъствие.
Ели също вървеше към него, носейки малка чанта в ръката си. За негова изненада тя го целуна нежно по бузата, задържайки свободната си ръка до кръста му, след като се отдръпна.
— Здравей — каза Ели с весели пламъчета в очите си. — Къде е моята изненада?
Ной се поотпусна малко и благодари на бога за това.
— А няма ли да чуя поне „Добър ден“ или „Как спа?“ — попита той.
Тя се усмихна. Търпението в никакъв случай не беше една от нейните добродетели.
— Добре. Добър ден? Как спа? И къде е моята изненада?
Той се засмя и отговори след кратка пауза:
— Ели, имам лоши новини за теб.
— Какви?
— Смятах да те заведа на едно място, но с тези облаци, които се задават, не съм сигурен, че трябва да ходим.
— Защо?
— Заради бурята. Ще бъдем на открито и може да се измокрим. И освен това ще има светкавици.
— Но още не е заваляло. Колко далече е мястото?
— На около миля, нагоре по реката.
Тя се поколеба за секунда, оглеждайки небето. Когато заговори, гласът й прозвуча решително: