Но сега, докато гледаше Ной да гребе, Ели постави под съмнение това свое убеждение. Всеки негов жест, всичко онова, което той беше излъчваше еротизъм и тя се улови, че мисли за него по начин, който не подхождаше за една сгодена жена. Опита се да отвлече мислите си в друга посока, извръщайки глава настрани, но ловките ритмични движения на тялото му неизменно привличаха погледа й отново.
— Ето, че стигнахме — каза Ной, насочвайки кануто към група дървета близо до брега.
Ели се огледа, но не видя наоколо нищо необикновено.
— Къде е мястото, за което ми говореше?
— Тук — отвърна той, направлявайки кануто към ствола на старо повалено дърво, което почти скриваше от погледа някакъв тесен проток.
Ной насочи кануто към дървото и двамата трябваше да наведат главите си, за да не се ударят в него.
— Затвори си очите — прошепна той и Ели го направи, слагайки ръце пред лицето си. Тя чу плисъка на водата и почувства движението на кануто, което се движеше напред, отклонявайки се от течението на реката.
— Добре — каза той накрая и спря да гребе. — Сега можеш да ги отвориш.
Лебеди и бури
Ели и Ной бяха по средата на езеро, което се пълнеше от водите на река Брайсис. Не беше голямо, може би няколкостотин метра широко и тя се учуди, че не го беше видяла само секунди преди това.
Гледката беше невероятна. Те бяха буквално обградени от хиляди диви лебеди и гъски. Птиците плуваха толкова нагъсто, че на места не се виждаше водата. Отдалече групите лебеди почти приличаха на айсберги.
— О, Ной — каза тя накрая тихо. — Толкова е красиво.
Те дълго време гледаха птиците в мълчание. Ной й посочи група малки, наскоро излюпени гъсета, които следваха големите гъски близо до брега, опитвайки се да не изостават.
Докато кануто напредваше към центъра на езерото, въздухът беше изпълнен с крясъци и цвърчене. Повечето птици не им обръщаха никакво внимание. Обезпокоени изглеждаха единствено онези, които трябваше да се отдръпнат от носа на приближаващото се кану. Ели протегна ръка и докосна най-близките от тях, усещайки трептящите им пера под пръстите си.
Ной взе чантата с хляб от дъното на лодката и я подаде на Ели. Тя разпръсна шепа трохи, опитвайки се да нахрани първо най-малките. Те започнаха да описват кръгове около кануто в търсене на храна, докато Ели се заливаше от смях.
Скоро в далечината се чу грохот на мълния — глух, но силен — и те разбраха, че е време да си тръгват.
Ной подкара кануто към реката, гребейки по-силно отпреди. Ели все още беше изумена от онова, което бе видяла току-що.
— Ной, какво правят те тук?
— Нямам представа. Знам, че лебедите от север всяка зима мигрират в района на езерото Матамускит, но изглежда, че този път са дошли тук. Не знам защо. Уплашила ги е или подранилата зима или са се отклонили от пътя си, но рано или късно ще се върнат у дома.
— Значи няма да останат тук?
— Съмнявам се. Те се ръководят от инстинкта си и това не е тяхното място. Някои от гъските могат и да зимуват тук, но лебедите със сигурност ще се върнат в Матамускит.
Ной гребеше усилено, докато над главите им се събираха тъмни облаци. Скоро заваля, в началото леко, но после дъждът постепенно се усили. Проблесна светкавица… пауза… сетне отново изтрещя гръм, но този път по-силно и по-близо. Ной вече гребеше с всичка сила, при което мускулите на ръцете му се опъваха при всеки удар на веслото.
Капките станаха по-тежки.
Надигна се вятър.
Скоро валеше вече като из ведро. Ной напразно се надпреварваше с облаците, ругаейки дъжда и проклинайки Майката Природа.
Лееше се истински порой и Ели гледаше как водните талази падат диагонално от небето, сякаш опълчвайки се на земното притегляне, носени от западните ветрове, които виеха в короните на дърветата. Притъмня още повече и от небето започнаха да падат големи тежки капки, предвещаващи ураган.
Ели се наслаждаваше на дъжда и отметна назад глава, за да го срещне с лицето си. Знаеше, че роклята й отпред щеше да прогизне само за няколко минути, но не я беше грижа. Интересно дали Ной щеше да забележи тона. Вероятно, да…