Когато свърши, се погледна в огледалото, оставайки доволна от постигнатото, и тръгна надолу по стълбите.
Ной беше във всекидневната пред камината, където се опитваше да запали огън. Не я забеляза, когато влезе и известно време тя го наблюдаваше мълчаливо. Той също се беше преоблякъл и изглеждаше добре — тесни джинси, чиста риза, опъната от широките му рамене и влажни кичури коса, които падаха върху яката му.
Ной разбута цепениците и добави още подпалки. Облегната на касата на вратата с кръстосани крака, Ели продължаваше да го наблюдава. Няколко минути по-късно вече гореше огън. Той посегна да вземе няколкото неизползвани цепеници, в този момент я зърна с крайчеца на окото си и се извърна бързо към нея.
Дори и в неговите дрехи тя изглеждаше красива. След кратък момент на смут, Ной се зае да нареди цепениците на купчина.
— Не те чух — каза той, опитвайки се да подхване непринуден разговор.
— Знам. Нарочно се опитах да не вдигам шум.
Ели забеляза смущението на Ной и дори се досети за причината, мислейки си в същото време колко млад изглежда той.
— От колко време стоиш там?
— Няколко минути.
Ной пъхна ръце в джобовете си и посочи към кухнята.
— Искаш ли чай? Кипнах вода, докато беше горе.
Нищо не значещ разговор, колкото да не настъпи неловко мълчание. Но, боже мой, колко красива беше тя…
Ели забеляза как я гледа и се замисли за миг, усещайки как старото чувство взима връх над нея.
— А имаш ли нещо по-силно? Или е още твърде рано за това.
— Имам малко бърбън в бюфета — усмихна се Ной. — Ще свърши ли работа?
— Чудесно!
Той тръгна към кухнята и Ели го видя да прокарва ръка през влажната си коса, малко преди да се скрие от погледа й.
Проехтя силен гръм и отново заваля пороен дъжд. Ели чуваше ударите на капките по покрива и пращането на горящите цепеници в камината. Обърна се към прозореца, за да види сивото небе, разцепено от светкавица. Секунди по-късно още един тътен, този път по-близо.
Ели взе едно одеяло от дивана и седна на килима пред камината. Кръстоса крака, наметна се с одеялото и се загледа в танцуващите пламъци. Ной се върна и когато я видя, седна до нея. Сложи две чаши на пода и сипа малко бърбън във всяка от тях. Навън небето все повече притъмняваше.
Отново се чу оглушителна гръмотевица. Бурята се надигна с пълната си сила и вятърът носеше дъжда на талази.
— Ама че време! — каза Ной, гледайки струйките дъжд, които се стичаха по прозореца. Той и Ели бяха близо сега, макар да не се докосваха. Гърдите й се повдигаха при всеки неин дъх и Ной отново си представи как докосва тялото й, но с усилие на волята пропъди тези мисли от ума си.
— На мен ми харесва — каза тя, отпивайки от чашата си. — Винаги съм харесвала гръмотевичните бури. Още от малко момиче.
— Защо? — попита Ной, просто за да поддържа разговора.
— Не знам. Винаги са ми се стрували романтични.
Тя отново замълча, докато Ной гледаше как пламъците блещукат в изумрудените й очи. Сетне тя каза:
— Спомняш ли как седяхме заедно и гледахме бурята няколко дни преди да замина?
— Разбира се.
— Често си мислех за онази нощ, след като се върнах у дома. Никога няма да забравя как изглеждаше тогава. И точно такъв те запомних завинаги.
— Променил ли съм се много? — попита той.
Ели отпи отново от бърбъна си, усещайки приятната топлина, която се разливаше в нея, и докосна ръката му, когато заговори:
— Не много. Не и нещата, които помня. Сега, разбира се, си по-стар, с повече опит зад гърба си, но си запазил същия онзи блясък в очите си. Все още обичаш да четеш поезия и да плаваш по реките. Ти си съшият добър човек, когото помня, и дори и войната не е могла да те направи жесток.
Ной се замисли над думите й, чувствайки ръката й върху своята и палеца й, който описваше бавни кръгове.
— Ели, днес ти ме попита какво си спомням най-ярко от онова лято. А ти какво си спомняш?
Тя се замисли и когато заговори, гласът й сякаш идваше някъде отдалече:
— Спомням си как се любехме. Това съм запомнила най-ярко. Ти беше първият мъж в живота ми и онова, което се случи, бе по-прекрасно от всичко, което си бях представяла.
Ной отпи от чашата си, връщайки се, развълнуван, назад в миналото. И после поклати глава — ставаше все по-трудно. А Ели продължи:
— Спомням си колко много се страхувах преди това, цялата треперех, и въпреки това страшно те исках. Радвам се, че ми беше първият. Радвам се, че споделихме това щастие.
— Аз също.
— А ти? Ти страхуваше ли се?
Ной мълчаливо кимна. Тя се усмихна.
— И аз така си мислех. Ти беше стеснителен. Особено в началото. Помня, че ме попита дали си имам приятел и когато ти казах, че имам, ти почти не ми проговори повече.