Докато миеха съдовете, някой почука на вратата и Ной отиде да отвори.
Отново почукване.
— Идвам — каза Ной.
Още едно почукване, този път по-силно.
— Идвам! — повтори той и отвори вратата.
„О, боже мой!“
За момент той се втренчи в красивата жена на около петдесет години, която можеше да познае, където и да я видеше.
Ной бе изгубил дар слово.
— Здравей, Ной — каза тя накрая.
Той продължи да мълчи.
— Може ли да вляза? — попита тя с равен глас, който не издаваше нищо.
Ной промърмори нещо и тя мина покрай него, спирайки се пред стълбите, които водеха към горния етаж.
— Кой е? — извика Ели от кухнята и жената се обърна по посока на гласа й.
— Майка ти — отговори Ной накрая и веднага след това се чу звук на разбито стъкло.
— Знаех, че ще те намеря тук — каза Ан Нелсън на дъщеря си, докато тримата седяха около масичката за кафе във всекидневната.
— Откъде беше толкова сигурна?
— Ти си ми дъщеря. Един ден, когато имаш деца, ще разбереш. — Тя се усмихна, но гласът й беше напрегнат и Ной можеше да си представи колко й е трудно. — Аз също видях онази статия и забелязах реакцията ти. Забелязах също безпокойството ти през последните няколко седмици и когато каза, че отиваш да обиколиш магазините по крайбрежието, знаех много добре какво имаш предвид.
— А татко?
Ан Нелсън поклати глава.
— Не, не казах на баща ти, нито на някой друг. Освен това никой не знае къде съм сега.
За момент настъпи тишина и Ели и Ной очакваха с тревога какво ще последва, но Ан мълчеше.
— Защо дойде? — попита Ели накрая.
— Мислех си, че аз трябва да ти задам този въпрос.
Ели пребледня.
— Дойдох, защото трябваше — каза майка й. — И предполагам, че това е същата причина, поради която си дошла и ти. Права ли съм?
Ели кимна.
Ан се извърна към Ной.
— Последните няколко дни сигурно са били пълни с изненади за теб.
— Да — отговори той просто и тя му се усмихна.
— Знам, че няма да ми повярваш, но аз винаги съм те харесвала, Ной. Просто смятах, че не си подходящ за дъщеря ми. Разбираш ли това?
Ной поклати глава и отговори доста рязко:
— Не, не го разбирам. Това просто не е честно по отношение на мен. А също и по отношение на Ели. Иначе тя не би била тук.
Ан го гледаше мълчаливо, но не каза нищо. Чувствайки напрежението, Ели се намеси:
— Защо каза, че е трябвало да дойдеш? Нямаш ли ми доверие?
Ан се извърна към дъщеря си.
— Тук не става въпрос за доверие. А за Лон. Той ми се обади вчера вечерта, за да разговаря с мен за Ной и сега пътува насам. Изглеждаше много разстроен и реших, че трябва да знаеш това.
Ели си пое въздух.
— Той идва насам?
— Поне така каза. Дори си отложи делото за следващата седмица. Предполагам, че скоро ще бъде в Ню Берн, ако не е вече пристигнал.
— Ти какво му каза?
— Почти нищо. Но той знае всичко. Спомнил си е, че му бях споменала за Ной преди много време.
Ели преглътна с усилие.
— Каза ли му, че съм тук?
— Не. И няма да го направя. Това е нещо между теб и него. Но познавайки го, аз съм сигурна, че той ще те открие тук, ако останеш. Достатъчно е само да проведе няколко телефонни разговора. Виждаш, че аз все пак те намерих.
Макар и притеснена. Ели се усмихна на майка си.
— Благодаря ти — каза тя и Ан протегна ръка към нея.
— Знам, че с теб сме различни, Ели, и че гледаме на нещата по различен начин. Аз не съм съвършена, но направих каквото можах, за да бъдеш щастлива. Аз съм твоя майка и винаги ще бъда такава. Което означава, че винаги ще те обичам.
За кратко Ели остана замислена и след това попита:
— Какво трябва да направя?
— Не знам, Ели. Решението си е твое. Но трябва да го премислиш добре. Просто се опитай да си отговориш какво би искала.
Ели се извърна настрани със зачервени очи. Миг по-късно по бузата й се търкулна сълза.
— Не знам… — Гласът й заглъхна и майка й стисна ръката й. Ан погледна Ной, който седеше с наведена глава и слушаше внимателно. След като разбра намека й, той кимна и излезе от стаята.
Когато вратата се затвори. Ан прошепна:
— Обичаш ли го?
— Да, — отвърна Ели тихо. — При това много.
— А обичаш ли Лон?
— Да, но по друг начин. Не, както обичам Ной.
— Ти никога няма да обичаш някого толкова, колкото него — каза майка й и пусна ръката на дъщеря си. — Аз не мога да взема това решение вместо теб, Ели. Изборът е изцяло твой. Но искам да знаеш, че те обичам, и че винаги ще те обичам. Знам, че от това няма да ти стане по-леко, но не мога да направя нищо повече.
Тя посегна към джоба си и извади от там пакет с писма, вързани с връв. Пликовете бяха стари и леко пожълтели.