Понеже вечерите съм свободен, съседите често ме молят да ги навестявам. Обикновено го правя, защото съм четец и съм нужен, или поне така ми казват. Всяка вечер тръгвам по коридорите и решавам при кого да отида. Нямам разписание, но дълбоко в себе си винаги знам кой има нужда от мен. Когато отворя нечия врата, аз виждам стая като моята, винаги полутъмна и осветена от отблясъците на „Колелото на късмета“ и ослепителната усмивка на водещата. Обзавеждането е същото като моето и телевизорът обикновено гърми, защото никой вече не чува добре.
Мъже и жени, те ми се усмихват, когато влизам, и говорят шепнешком посягайки да изключат апаратите си. „Толкова се радвам, че дойде“, казват те и сетне ме питат за съпругата ми. Понякога аз им отговарям. Разказвам им колко мила и очарователна бе тя и как ме научи да виждам красотата в света, в който живеем. Или за ранните години от нашия брак, когато бяхме безкрайно щастливи, просто докато стояхме под звездното южно небе. Или за приключенията ни заедно, за бляскавите изложби в Ню Йорк и Париж и за възторжените отзиви на критиците на езици, които не разбирам. Но в повечето случаи аз се усмихвам и им казвам, че е все така, а те се извръщат, защото знам, че не искат да виждам лицата им. Това им напомня за собствената им тленност. Сетне аз сядам до тях и започвам да чета, за да заглуша страховете им.
И сетне аз прочитам още малко, за да разберат кой съм:
Ако можеше, моята жена щеше да ме придружава в моите вечерни екскурзии, защото едно от многото неща, които тя обичаше, беше поезията. Дилан Томас, Уитман, Шекспир и цар Давид от Псалмите. Ваятели на думите, творци на езика. Поглеждайки назад, аз се удивлявам от моето странно увлечение и понякога дори съжалявам за него. Поезията внася много красота в живота, но и много тъга, и на моите години не съм сигурен, че едното изкупва другото. Човек трябва да се наслаждава на други неща, ако може. Той трябва да прекара последните си дни под слънцето. А аз ще прекарам моите до нощната лампа.
Приближавам се към нея и сядам на стола до леглото й. В този момент ме пробожда болка в гърба. За стотен път си напомням, че трябва да си намеря нова възглавница за този стол. Протягам се и взимам ръката й, костелива и крехка. Приятно ми е да я държа. Нейната трепва в отговор и дори погалва пръстите ми с палец. Не заговарям, преди тя да го направи. Научил съм се, че така е по-добре. Повечето пъти просто седя мълчаливо, докато слънцето залязва, и в такива дни не знам нищо за нея.
Минават минути, преди тя да се обърне към мен. Плаче. Аз й се усмихвам, пускам ръката й и бръквам в джоба си. Изваждам носна кърпа и избърсвам сълзите й. Тя отвръща на погледа ми и аз се питам за какво ли си мисли.
— Каква красива история!
Завалява лек дъжд и капките тихо барабанят по прозореца. Взимам ръката й отново. Днес ще бъде хубав ден, много хубав ден. Вълшебен. И аз се усмихвам.
— Да — отвръщам аз.
— Вие ли я написахте? — пита тя. Гласът й е като шепот, лек вятър, който шумоли през листата.
— Да — отговарям аз.
Тя се извръща към нощната масичка. Лекарството й е в една малка чашка. Моето също. Малки хапчета с цветовете на дъгата, за да не забравяме да ги взимаме. Те донасят моето тук, в нейната стая, макар да не са длъжни да го правят.
— Аз съм я чувала и преди, нали?
— Да — казвам аз отново, както правя винаги в дни като този. Научил съм се да бъда търпелив.
Тя се вглежда в лицето ми. Очите й са зелени като вълните на океана.
— Когато ми четете, се страхувам по-малко — казва тя.
— Знам — кимвам, поклащайки леко глава.
Тя отново се обръща и остава известно време така. Пуска ме и протяга ръка към чашата с вода. Тя е на нощната й масичка до лекарството. Взима я и отпива глътка.
— Това истинска история ли е? — Тя се надига в леглото и отново пие от чашата си. Тялото й е още силно. — Искам да кажа, вие познавахте ли тези хора?