За последен път ги четох преди три дни, оставайки буден до късно през нощта. Беше почти два след полунощ, когато се приближих до бюрото и намерих дебелия пакет със стари пожълтели пликове. Развързах панделката, която беше почти на половин век и намерих писмата, които майка й беше крила толкова отдавна и онези, които й бях пращал след това. Писма от цял един живот; писма, в които бях изповядвал любовта си; писма от моето сърце. Разглеждах ги с усмивка на лицето, прехвърлях ги в ръцете си и накрая отворих писмото от първата ни годишнина.
Прочетох откъс от него:
Когато те виждам сега — как се движиш бавно с новия живот, който расте в теб — бих искал да знаеш колко много означаваш за мен и колко необикновена бе изминалата година. Никой мъж не е по-благословен от мен и те обичам с цялото си сърце.
Оставих го настрани, разрових отново купчината и намерих друго, написано в една студена вечер преди трийсет и девет години.
Седейки то теб, докато най-малката ни дъщеря пееше нестройно на коледното празненство в училище, аз те погледнах и видях колко си горда и разбрах, че никой мъж не би могъл да бъде по-щастлив от мен.
А когато умря синът ни, онзи, който приличаше на майка си… Това беше най-тежкото време в живота ни и думите, които написах тогава, все още отекват в паметта ми:
Във време на скръб и на печал, аз ще те държа в прегръдките си и ще те люлея, ще взема мъката ти и ще я направя моя. Когато плачеш, и аз ще плача; и когато те боли, ще ме боли и мен. И заедно ще се опитаме да спрем потоците сълзи и отчаяние и ще продължим по осеяните с дупки пътища на живота.
Спрях за миг, спомняйки си за моя син. Тогава той беше само на четири години. Аз живях двайсет пъти по-дълго от него, но ако можех, бих заменил целия си живот за неговия. Ужасно е да надживееш детето си, трагедия, която не пожелавам на никого.
Опитах се да спра сълзите си, продължих да прехвърлям пликовете, за да отвлека мислите си и накрая намерих писмото, което написах в деня, когато се навършиха двайсет години от сватбата ни.
Когато те виждам, скъпа, рано сутринта, още преди да си си взела душ, или в студиото ти, покрита с боя, със сплетени коси и уморени очи, аз знам, че ти си най-красивата жена на света.
Там имаше още много писма, кореспонденцията на нашия живот и любов, и аз прочетох още десетки други, някои болезнени, други затрогващи. В три часа вече бях изтощен, но бях достигнал дъното на купчината. Беше останало само едно писмо, последното, което й бях написал, и нямаше как да не прочета и него.
Отворих плика и извадих двете страници. Сложих втората настрани, вдигнах първата към светлината и започнах да чета:
Скъпа моя Ели,
Верандата е притихнала, с изключение на звуците, които идват от сенките, и аз не мога да намеря верните думи. Чувствам се странно, защото като се замисля за теб и за нашия живот, има толкова много неща, които си спомням. Цял един живот от спомени. Но как да облечеш това с думи? Не знам дали ще ми се удаде. Аз не съм поет, а може би само стихотворение може да изрази онова, което изпитвам към теб.
Умът ми се рее и аз си спомням как си мислех за нас тази сутрин, докато правех кафето. Кейт беше там, а също и Джейн, и те се умълчаха, когато влязох в кухнята. Видях, че са плакали и без да кажа дума, седнах до тях на масата и хванах ръцете им. И знаеш ли какво видях, когато ги погледнах? Аз видях теб в едно отдавна отминало време, в деня на нашето сбогуване. Тогава ти беше красива, нежна и наранена от болката, която ни терзае, когато губим нещо много скъпо. Не знам точно защо, но реших, че трябва да им разкажа една история.
Повиках Джеф и Дейвид в кухнята, защото те също бяха там, и когато децата бяха готови, им разказах за нас и как се върна при мен преди много, много години. Разказах им за нашата разходка и за вечерята с раци в кухнята. Те слушаха и се усмихваха, когато стигнах до излета с кануто и вечерта край камината, докато навън бушуваше страшна буря. Разказах им също как майка ти ни предупреди на другия ден за Лон и дори за това какво се случи по-късно същия ден, след като замина за града.