— Вие сте толкова красива — казвам аз. Виждам в очите й, че тя знае какво чувствам към нея и какъв е истинският смисъл на думите ми.
Не ми отговаря. Вместо това свежда поглед и аз се питам какво ли си мисли. Не успявам да разбера и стисвам нежно ръката й. Чакам. Чакам с нетърпение сърцето й да се събуди и знам, че моментът е много близо.
И след това чудото се случва.
Докато оркестърът на Глен Милър свири тихо и пламъкът на свещите потрепва, аз виждам как тя постепенно отстъпва пред чувствата, които се надигат в нея. На устните й се появява мила усмивка, онази усмивка, в която намирам смисъла на живота си, сетне Ели повдига премрежените си очи към мен и притегля ръката ми към себе си.
— Ти си толкова необикновен — казва тя тихо и отново е влюбена в мен. Знам това, защото съм го виждал хиляди пъти.
Ели отново замълчава, но не е и нужно да казва нещо. Поглежда ме с очите от един друг живот и аз усещам как сърцето ми прелива от щастие. Усмихвам й се в отговор, влагайки цялата страст, на която съм способен, докато чувствата ни бушуват в нас, подобно на морски вълни. Обхождам стаята с поглед, вдигам глава към тавана, сетне отново поглеждам към Ели и онова, което виждам, стопля душата ми. И изведнъж отново се чувствам млад. Вече не съм стар, треперещ, прегърбен, деформиран от артрита и почти сляп от катаракта.
Аз съм силен и горд, най-щастливият мъж на света, и това чувство остава за дълго в мен, докато седя срещу нея на масата.
Когато една трета от свещите вече е изгоряла, аз решавам да наруша мълчанието:
— Обичам те с цялото си сърце и се надявам, че знаеш това.
— Разбира се, че го знам — казва тя, останала без дъх. — И аз винаги съм те обичала, Ной.
Ной, чувам отново аз. Ной. Думата отеква в ума ми. Ной… Ной. „Тя ме позна“ — мисля си аз. — „Тя знае кой съм…“
Тя знае кой съм…
Толкова малко нещо, просто едно име, но за мен то е като дар от Бога и чувайки го, знам, че не всичко още е свършило. То е като ключ към всичките онези прекрасни мигове на обич, които ни свързват, и най-хубавите години от живота ни.
— Ной… — шепне тя. — Милият ми Ной…
И аз — човекът, отхвърлил диагнозата на лекарите — отново тържествувам, макар и за един кратък миг. Отказвам да търся обяснение за чудото, което се случва, и вместо това целувам ръката, приближавам я до бузата си и шепна в ухото й:
— Ти си най-прекрасното нещо в живота ми.
— О… Ной — казва тя със сълзи в очите си. — Аз също те обичам.
Ако всичко можеше да свърши така, щях да бъда най-щастливият човек на света, но това няма да се сбъдне, защото вече виждам, че погледът на Ели става все по-тревожен.
— Какво има? — питам аз.
— Толкова се страхувам — отвръща тя тихо. — Толкова се страхувам, че отново ще те забравя. Това не е честно… Просто не мога да преживея това отново.
Гласът й е задавен от вълнение, но аз не намирам какво да й кажа. Знам, че вечерта е към края си, и че не мога да направя нищо, за да спра неизбежното. В това съм безпомощен. Най-накрая й казвам:
— Никога няма да те изоставя. Онова, което имаме, е завинаги.
Ели знае, че това е всичко, което мога да сторя, защото никой от нас не иска празни обещания. Но от начина, по който ме гледа, разбирам, че тя не иска още чудото да свърши и умът й отново да потъне в тъмната бездна на забравата.
Щурците пеят в нощта и ние започваме да се храним. И двамата не сме гладни, но аз се старая да ям с апетит, за да й дам добър пример. Ели си взима малки хапки и дъвче дълго, но и това все пак е нещо. Тя изгуби много от теглото си през последните три месеца.
След вечеря ме обзема страх. Знам, че трябва да съм щастлив, защото тази вечер е доказателство, че любовта ни е още жива, но в същото време съзнавам, че всичко скоро ще свърши. Слънцето отдавна е залязло и онзи враг, който крадеше паметта на Ели, всеки миг щеше да се появи и аз нямаше как да го спра. Затова се взирам в нея и се наслаждавам на последните секунди, през които сме заедно.
Засега всичко е нормално.
Часовникът тиктака.
Все още не се случва нищо.
Аз взимам ръката й и я задържам.
Нищо.
Чувствам я как трепери и шепна утешителни думи в ухото й. Нищо.
Казвам й за последен път тази вечер, че я обичам. И крадецът идва.
Винаги се изненадвам колко бързо се случва. Дори сега, след всичкото това време. Докато ме държи за ръката, тя започва бързо да премигва и да поклаща глава. После се извръща към ъгъла на стаята и дълго време се взира в нещо. На лицето й е изписана тревога.