Ние имахме прекрасен живот и аз много мисля за нас. Понякога си те представям как седиш на верандата с тук-там прошарена коса и свириш на китарата си, а нашите деца пляскат с ръце в ритъма на твоята музика. Дрехите ти са изцапани от дългите часове на труд и си уморен, и когато ти предлагам да си починеш, ми се усмихваш и казваш „Нали точно това правя.“ Намирам нещо изключително вълнуващо и затрогващо в обичта ти към децата ни. Ти си по-добър баща, отколкото можеш да си представиш, прошепвам ти по-късно, когато те вече спят. След това ние се събличаме, ти ме целуваш нежно и времето като че ли спира, защото така и не помня кога сме се озовали под топлите завивки.
Обичам те заради много неща, особено заради твоята пламенност, защото именно силната страст прави нещата в живота красиви. Любовта и поезията, семейството и приятелите, красотата и природата. Колко се радвам, че научи децата ни да ценят тези неща, защото знам, че животът им е по-пълен благодарение на това. Понякога те ми казват колко си им скъп и всеки път, когато го направят, се чувствам най-щастливата жена на света.
Ти и мен научи да ценя прекрасното, вдъхновяваше ме и единствено благодарение на твоята подкрепа станах художник. Ако знаеше колко много означаваш за мен. Картините ми сега украсяват стените на музеи и частни колекции и макар понякога да се чувствах изтощена и угнетена от безкрайните изложби и нападките на критиците, ти винаги беше до мен, за да ме успокоиш и окуражиш. Ти разбра, че се нуждая от мое жизнено пространство, от мое студио, и никога не обръщаше внимание на петната от боя по дрехите ми, по косата ми, а в някои случаи и по мебелите. Знам, че не ти е било леко. Само един благороден мъж, Ной, може да има търпението да понесе това. И ти беше този мъж. В продължение на четирийсет години. Прекрасни години.
Ти си най-добрият ми приятел, а също и моят любим и аз не знам кое от двете неща ценя повече. Всъщност едва ли е и нужно да ги деля, както не е нужно да деля и живота ни на мой и на твой. Ти имаш нещо в себе си, Ной, нещо красиво и силно. Доброта — това е, което виждам в теб, както и всички останали. Доброта. Ти си най-великодушният и благороден човек, когото познавам. Бог е в теб, уверена съм това, защото през целия си живот си постъпвал като негов пратеник.
Знам, че ти се изненада, когато те помолих всеки от нас да напише нашата история, преди да напуснем дома си, но аз си имах своите причини и ти благодаря за търпението. И макар да очакваше обяснение, аз не ти го дадох, но мисля, че сега е вече време да го получиш.
Ние имахме прекрасен живот, какъвто се случва на малцина, и когато те погледна, аз се изпълвам със страх, защото знам, че всичко това скоро ще свърши. И двамата сме наясно каква е прогнозата на лекарите, а също и какво означава тя за нас. Когато виждам сълзите в очите ти, аз се безпокоя повече за теб, отколкото за мен, защото знам, че твоето страдание ще бъде по-голямо. Не мога да изразя мъката си с думи и едва ли има подходящи думи за това.
Но аз те обичам толкова силно и толкова невероятно много, че ще намеря начин да се върна при теб въпреки болестта си. Обещавам. И с това ще завърша писмото си. Когато забравя теб и нашата любов, когато съм изгубена и сама, прочети това писмо, разкажи ми нашата история, както я разказа на децата ни, и бъди сигурен, че дълбоко в себе си аз ще знам, че това е нашата история. И може би, да, може би, ние ще намерим начин отново да бъдем заедно.
Моля те, не ми се сърди в дните, когато няма да си спомням за теб, а те неизбежно ще дойдат. Знай, че те обичам, винаги ще те обичам и каквото и да се случи, помни, че живях най-прекрасния живот, който можех да си пожелая. Моят живот с теб.
И ако запазиш това писмо и го прочетеш някога отново, вярвай в онова, което ти пиша сега. Ной, където и да си и каквото и да се случи с нас, аз те обичам. Обичам те сега, когато пиша това писмо. И те обичам сега, когато го четеш. И ужасно съжалявам, ако не мога да ти го кажа. Обичам те с цялото си сърце, съпруже мой. Ти си, и винаги ще бъдеш, моята единствена любов.
Дочитам писмото и го слагам настрани. Ставам от бюрото и намирам чехлите си. Те са близо до леглото ми и трябва да седна, за да ги обуя. Сетне се изправям отново, прекосявам стаята и отварям вратата. Поглеждам надолу към дъното на коридора и виждам Джанис да седи на рецепцията. Или поне си мисля, че е Джанис. За да стигна до стаята на Ели, трябва да мина покрай бюрото й, но в този час не ми е позволено да излизам, а Джанис е известна с това, че не обича да нарушава правилата. Съпругът й е юрист.