Чакам, за да видя дали ще си тръгне, но като че ли няма никакви такива изгледи и започвам да губя търпение. Най-накрая излизам от стаята и тръгвам със своеобразната си странна походка. Отнема ми цяла вечност, за да скъся разстоянието до нея, но тя като че ли не забелязва приближаването ми. Аз съм безшумна пантера, която се прокрадва тихо в джунглата, невръстно птиче, невидимо за враговете си в гнездото.
Най-накрая бивам разкрит, което не ме изненадва. Стоя мълчаливо пред нея.
— Ной — казва тя, какво правите?
— Разхождам се — отвръщам аз. — Не мога да заспя.
— Знаете, че това не е позволено в този час.
— Знам.
Въпреки това не помръдвам от мястото си, изпълнен с мрачна решимост.
— Вие всъщност не сте тръгнал на разходка, нали? По-скоро искате да видите Ели.
— Да — отговарям аз.
— Ной, нали помните какво се случи последния път, когато я видяхте през нощта.
— Помня.
— Тогава знаете, че не трябва да правите това.
— Тя много ми липсва — отговарям уклончиво аз.
— Знам, но не мога да ви позволя да я видите.
— Днес имаме годишнина — казвам аз и това наистина е така. Остава ни една година до златната ни сватба. На днешния ден се навършват четирийсет и девет години, откакто се оженихме.
— Разбирам.
— Мога ли да отида при нея тогава?
Тя поглежда настрани за момент и когато отговаря, гласът й е станал много по-мек, което ме изненадва, защото никога не съм подозирал Джанис в сантименталност.
— Ной, от пет години работя тук, а преди това съм работила в друг дом. Виждала съм стотици двойки да се борят с мъката и скръбта си, но никога не съм виждала нищо подобно на това, което правите вие. Всъщност никой тук не е виждал такова нещо, нито докторите, нито сестрите.
Тя замълчава за момент и колкото и да е странно, очите й започват да се пълнят със сълзи. Избърсва ги с пръст и сетне продължава:
— Опитвам се да си представя как издържате всичко това, откъде намирате сили да правите едно и също нещо отново и отново, ден след ден… и не мога! Не знам как го постигате. Понякога успявате да победите дори болестта й. И макар докторите да нямат обяснение, ние сестрите разбираме всичко. Това е просто любов. Най-невероятно нещо, което някога съм виждала.
В гърлото ми е заседнала буца и не успявам да кажа нищо.
— Но въпреки това нямате право да ходите по коридорите и аз не мога да ви го позволя. Затова се върнете в стаята си. — Сетне Джанис се усмихва леко, подсмърча, намества някакви книжа на бюрото си и добавя: — А сега аз отивам да изпия едно кафе и няма да мога да проверя дали сте ме послушали. Затова не правете нищо глупаво.
Тя се изправя бързо, докосва ръката ми и тръгва към стълбите. Не поглежда назад и аз изведнъж оставам сам. Не знам какво да мисля. Поглеждам към бюрото й, виждам пълната й чаша с кафе, от която все още се вдига пара, и за пореден път се убеждавам, че на света има добри хора.
За първи път от години ми е топло, докато напредвам бавно към стаята на Ели. И макар да се влача едва-едва, скоро се уморявам и се налага да се опра на стената, за да не падна. Халогенните лампи тихо жужат над главата ми и аз примижавам леко, защото флуоресцентното им сияние причинява болка в очите ми. Минавам покрай десетина тъмни стаи, в които съм чел, и осъзнавам, че всеки един от хората в тях ми е липсвал по някакъв начин. Те са моите приятели, чиито лица познавам толкова добре, и които ще видя утре сутринта. Но не и тази вечер, защото пътят е дълъг и нямам достатъчно време. Продължавам нататък и сърцето ми с усилие изтласква кръв към уморените артерии. Но въпреки това се чувствам по-силен с всяка следваща стъпка. Чувам някъде зад мен да се отваря врата, но не поглеждам назад. Сега съм просто един непознат. Никой не може да ме спре. Звъни телефон в сестринската стая, но аз продължавам напред, за да не бъда хванат. Аз съм среднощен бандит с черна маска, който препуска на кон през сънната пустош под сиянието на жълта луна, а торбата, която е привързана към седлото ми, е пълна със златен прах. Аз съм млад и силен и с огън в гърдите си. Ще разбия вратата и ще взема моята любима на ръце, и ще я отнеса в рая. Кого заблуждавам?
Аз водя жалко съществуване. Аз съм глупав влюбен старец, мечтател, на който е останала една-единствена радост — да чете на любимата си жена и да я държи в прегръдките си всеки път, когато може. Аз съм грешник с твърде много недостатъци и човек, който вярва в чудеса, но съм твърде стар, за да се променя и да ме е грижа.