Йън Ървайн
Тетрарх
Кладенецът на ехото #2
На Саймън
Благодаря на Ерик, Саймън и Ангъс за забележките относно ръкописа, на моя агент Селва Антъни, на Кати Ларсен, Джанет Раунджак, Лора Харис и всички прекрасни хора от отдела по продажби в Penguin Books, както и на неуморния редактор Кей Ронай.
Том I: Аварията
Част първа
Матах
Едно
Тиан бе прекарала значителна част от деня в блуждаене, понесла телцето на мъртвото дете, преди да осъзнае, че е преследвана. Следена в изоставен град.
Търсещият й поглед не откри движение. Огромното помещение със сводест таван, чиято празнота бе отнета директно от скалното сърце на планината, се извисяваше високо над нея. Пет прохода отвеждаха в различни посоки, обединени в сходството на тъмнина. Занаятчията се намираше някъде във вътрешността на Тиртракс, но нямаше точна представа за мястото.
Животът й бе руина. Младата жена бе прекосила континента Лауралин, за да помогне на своя бъдещ любим. А той се бе отрекъл от нея. Аахимите се бяха възползвали от доверчивостта й и бяха обезпечили спасението си за сметка на нейния собствен свят. И нея самата. Предателството на Тиан вече бе започнало да взема жертви: малката Хани, поверена на грижите й, бе мъртва — страхливо прибързана аахимска ръка бе отнела дъха й.
Тиан положи детето върху прашния под и сама приседна. Внезапно връхлетяла слабост я принуди да се отпусне изцяло, раздирана от тръпки. На известно разстояние от нея блестеше стълбище, изградено от кристал и жици. По време на произволното си лутане тя няколко пъти се бе натъквала на подобни архитектурни приспособления и винаги се бе изкачвала. Без причина. Краката й сами я бяха отнасяли в тази посока.
Страните на Хани бяха изгубили цвета си. Гледката на тази бледност, заобиколена от лимоненозелени коси, накара Тиан да повдигне юмрук и бързо да изтрие сълзата, започнала да се заражда в окото й. Разплачеше ли се сега, нямаше да е в състояние да се успокои.
Първо трябваше да открие подходящо място, където да положи малката си сестра. Приятно място, може би край прозорец — ако в този проклет град изобщо имаше големи прозорци. Тогава Тиан също щеше да легне край неподвижното тяло, чиито така грижовно подбрани дрехи понастоящем бяха покрити с мръсотия, и да се присъедини към вечния сън.
Сепна я звук — стъпка върху кристалната платформа на стълбището. Може би нашествениците се връщаха, за да я лишат от амплимета, позволил свързването на двата мира, и да я убият?
Нека го вземат. Тиан не искаше да вижда проклетия кристал. Макар да бе оставила бипирамидата вложена в зиксибюла, не изпитваше познатия нетърпим копнеж, обикновено пораждан от отсъствието й. От отварянето на портала насам не бе изпитвала нищо.
Младата жена на пръсти се доближи до дупката в пода, през която преминаваше спиралата на стълбището, и надникна. Далеч надолу можа да види темето на някакъв мъж. Още по-надолу, приклекнала върху стъпалото от опънати нишки, Тиан видя дребна жена с черна лента пред очите. Лицето на непознатата бе много бледо, а над него се стелеше коса, напомняща безцветна коприна.
Мъжът се приближи до приклекналата. Занаятчията го разпозна веднага — това беше Ниш от фабриката! Крил-Ниш Хлар, който я бе намразил жестоко, защото тя го бе отхвърлила. Той сигурно бе видял нашествието на аахимите. Ако Тиан попаднеше в ръцете му, смъртната присъда щеше да е гарантирана.
Тя побърза да се отдръпне от ръба. Как ли Ниш я бе открил тук, на стотици левги от завода? Не изглеждаше възможно, ала ето че той бе тук, в Тиртракс. Очевидно съществуваха нареждания, повеляващи завръщането й на всяка цена.
Тялото на Хани бе започнало да се вкочанява — студено като ледника, разтрошил склоновете при отварянето на дверта. Тиан отново взе момиченцето на ръце и за пръв път усети тежестта му. Толкова беше уморена.
Занаятчията се огледа отчаяно. Далеч отдясно се виждаше друго стълбище, панделка от метал, издигаща се към някаква площадка. Заради полумрака бе трудно да се очертаят подробности. Тиан бавно се отправи към него и започна да се изкачва. Но след около десетина изтерзани крачки спря.
Силата и храбростта й я бяха напуснали. Вече не виждаше смисъл силом да повелява на краката си да продължават, в механичен контрол над всяко мускулче. Защо трябваше да продължава? Вече нищо нямаше значение. Защо просто да не скочи от стълбището, притиснала малкия труп към гърдите си, и не сложи край на всичко? Празният град щеше да бъде тяхна гробница.