Насочен в невиждане, погледът на Тиан пронизваше метала на стълбището. Толкова красив бе изглеждал Минис, когато я бе зовал отвъд световете. И толкова обречен… и така измъчен. Родният му свят се бе саморазяждал сред собствените си вулканични стомашни сокове. И Тиан бе прекосила Лауралин, за да се отзове на отчаянието му. Не се бе поколебала да рискува собствения си живот, за да открие двер. Бе сторила всичко това за него.
А той се бе явил, придружаван от хиляди аахимски конструкти — най-могъщата механична армия, съзирана от Сантенар. Тромавите кланкери, създавани с мъчителна бавност във фабриките на този свят, нямаха никакъв шанс срещу иноземските машини. Беше очевидно, че жителите на Аахан се бяха подготвяли за тази инвазия далеч преди Минис да изпрати зова си. Те просто бяха използвали Тиан, бяха я предали. И тя бе предала света си, за което сега си плащаше.
— Тя тръгна натам, Ниш! — обяви женски глас, емоционално апатичен.
Занаятчията трепна. Стълбището се раздвижи под подновените й стъпки, всяка от които пораждаше нова болка. Прекосила три четвърти от пътя, Тиан погледна надолу — механикът се бе отправил тичешком към подножието на нейното стълбище. С неволно възклицание тя ускори изкачването си. Нямаше да е в състояние да понесе победоносния блясък в очите му и злорадството над пълния й провал, ако се оставеше да бъде заловена.
Точно когато бе започнала да смята, че няма да е в състояние да изкачи и едно стъпало повече, младата жена достигна върха. Появата й събуди светлината на глобуси. Това сияние, макар да прокуждаше тъмнината, с оглед на настоящите обстоятелства придобиваше жестокостта на безстрастен изменник.
Стълбището я бе отвело в празно хептагонално помещение с неравномерни по дължина стени — аахимската архитектура често включваше асиметрия. Всяка от стените бе разсечена от сводест проход, притъмнял. Близо до средата на седмоъгълната стая Тиан можа да види най-необичайното стълбище не само в живота си, но и от пристигането си в Тиртракс.
Пет отделни стълбища се зараждаха от тялото на висок една стъпка шлифован кристал, за да се протегнат в неравномерни спирали из въздуха и обратно към сърцевината и останалите ивици. Гледка с нелеп размах, създадена може би в пристъп на артистично вдъхновение и възторг. И петте спирали, изградени от съчетание на кристал и метал, отнасяха екстатичните си извивки нагоре, към неизвестна тъма.
Тиан не се интересуваше от мястото, където те отвеждаха. Не би се изкачила по тях, дори и ако нилатлът я преследваше. Нямаше да е в състояние да ги преодолее, прегърнала Хани, а нямаше никакво намерение да я оставя.
Вече можеше да чуе стъпките на Ниш и тежкото му дишане. Още й беше трудно да осмисли, че някой е могъл да я открие тук, ала ето че механикът бе успял. Само че защо? Действително Тиан бе най-добрата занаятчия във фабриката, но не и чак толкова гениална, за да оправдае подобно преследване. В такъв случай оставаше амплиметът — този чудат, сияещ кристал, който й бе позволил да установи връзка с Минис.
Мисълта за бипирамидата породи слабо неспокойство. Все още не абстиненция, а появата на слаб копнеж, над който трябваше да се замисли усилено, за да изясни причината за зараждането му.
Тиан прогони това зараждане. Ако Ниш бе дошъл заради амплимета, да го взема. Проклетият кристал й бе причинил само нещастия. Дори за самото сдобиване с него тя бе платила с живота на единствения си приятел.
Стъпките се приближаваха. Занаятчията намести Хани и с изнурена крачка се отправи към прохода, който се намираше право срещу нея. Глобусите край нея засияха, осветили извивките на каменен коридор. Тиан продължи напред.
Почти на всеки няколко крачки й се налагаше да променя посоката си. Архитектурата на Тиртракс й се струваше неразбираема. Градът приличаше на пъстроцветно произведение на изкуството, създавано за удоволствието от работата с вложените в него материали.
Устата на Тиан бе пресъхнала. Не бе вкусвала и капка вода от отварянето на портала преди почти денонощие.
Проходът бе разсечен от перпендикуляра на друг тунел. Занаятчията реши да завие по неговото протежение, ала след около двадесетина крачки коридорът свършваше неочаквано, отрязан от скална стена. Или…? Докато се обръщаше, за да поеме обратно, с крайчеца на окото си занаятчията забеляза скалата да отстъпва пред мрак. В мига, в който младата жена се обърна с намерението да подири скривалище сред тази чернота, камъкът отново изникна пред нея.