Тиан протегна ръка. Преградата, изправила се на пътя й, несъмнено бе част от планината. И все пак скалната твърд отново изчезна, когато занаятчията отмести поглед. Чернотата на тунелно протежение запълни периферния й взор.
Тя проведе още няколко опита. Мракът заменяше стената в зависимост от посоката, избрана за погледа на Тиан. Дали щеше да успее да преодолее тази породена от заклинание бариера? Ако съумееше да премине, щеше да постави непреодолимо препятствие за Ниш, който не владееше Изкуството.
Тиан докосна кристала, окачен на шията й — обикновен хедрон — смятайки, че той ще й помогне да види по-ясно. Скалата изчезна. Пред жената се разгърна мракът, допреди достъпен единствено за индиректно взиране.
Няколко минути напредване сред тъмнината изведоха занаятчията до бледо сияние, което не можеше да се похвали с определена форма, но потръпваше леко. Допирът му напомняше сапунен мехур, само че отстъпващ под пръстите й.
Каквото и да беше това укритие, бе за предпочитане пред никакво. Тиан пристъпи напред, преодолявайки съпротивата на непознатата субстанция. Тук беше още по-студено, а непрогледният мрак допускаше единствено очертанията на втори мехур: куб със заоблени страни, приютил в същината си по-малко свое копие. Вставъчната последователност се простираше и сред всички останали копия. Неочакваното откритие я накара да настръхне: безкрайност запречваше пътя й. Безкрайност и празнота. Бе попаднала на забранено място.
Тиан рязко се извъртя, за да поеме обратно. И за да установи, че пътят й е отрязан от скална твърдост, която отказваше да се отдръпне дори и когато занаятчията стисна хедрона си. Принудена отново да се обърне към прозрачния куб, тя направи крачка напред. Напомнящите мехур прегради затрептяха под натиска й. Съдържащите се един в друг все по-дребни дубликати също повториха движението. Все по-бързото му ускоряване лиши очертанията им от конкретност.
Занаятчията премести тялото на Хани върху рамото си и се напрегна още по-силно. Преградата се раздели под натиска на главата й. Сега Тиан можа да види, че тази вътрешност по нищо не се отличава от съвкупността, в която тя се намираше в момента — с изключение на големината си. Челото й се допря до повърхността на следващия куб, а тя бе вледеняваща. Съдържащите се една в друга форми я ужасяваха.
Тъй като обратният път бе отнет, жената разкъса повърхността, до която се допираше главата й. Първото вдишване прогори дробовете й с леднината си. Второто донесе със себе си усещането за образуващ се в ноздрите й скреж. Опитът за отдръпване се оказа неуспешен. В паниката си Тиан изрита намиращия се пред нея куб. Повърхността му бе далеч по-солидна — по-скоро гъвкаво стъкло, отколкото повърхност на мехур — и сандалът й отскочи.
Занаятчията отново намести тялото на Хани и свали хедрона от врата си. Цветните вихри и плетеници на енергийното поле веднага се разгърнаха около нея. Тиан вложи енергия в кристала и протегна ръка. Под досега на пръстите й стената на следващия куб започна да изтънява. Жената направи по-рязко движение, прокарвайки хедрона по протежение на насрещната повърхност. С тих звън и лек хладен полъх мехурът се разпадна на невидими късчета. Съдържащите се в него кубове на свой ред започнаха да се разтрошават. Пътят пред Тиан бе открит. Ала преградата зад нея също бе изчезнала.
Проходът я отведе в грубо изсечена конусовидна пещера, стесняваща се към върха. Това помещение рязко се отличаваше от досегашната част на Тиртракс: нямаше и следа от усърдната обработка и украса, камъкът изглеждаше умишлено незавършен.
От горната част на една от стените изникваше острият ъгъл на светлина, към която очите на Тиан привикнаха след няколко мига. Сиянието идваше от отвор в скалния склон, положен под остър ъгъл. То имаше синкав оттенък на пречупена под лед светлина. Около долния ръб на отвора се бяха образували ледени висулки — дневното сияние бе остъргало част от мразовитостта им.
Пристъпвайки напред, занаятчията попадна сред синкаво сияние, наподобяващо мъгла от светещи частици, но със значително по-осезаемо съпротивление. Тази светлина заобикаляше очертанията на въображаем кръг, положен върху пода, и ставаше все по-тъмна към центъра си — там цветът й бе индигов, почти черен. Пристъпването сред частиците блясък за малко не я отведе в отвора на зееща шахта, следваща ъгъла на високия отвор.