Продължавам да се притискам като бито дете към него й всичко в мене утихва, защото знам, че сега Рони ме опипва със своите изумителни сетива, всичко в мен опипва — мозъка ми, чувствата ми, биотоковете на мускулите, горещия поток на кръвта ми. Преценява ги, опипва ги, сякаш ги гали, и аз ставам още по-спокоен.
— Рони, как съм? — питам го почти глезено, защото знам, че вече съм добре, и поглеждам отдолу нагоре към неговото „лице“, което не представлява нищо друго освен една равна плоскост с десетина индикаторни лещи по нея.
— Нормално — отвръща той и аз потръпвам от щастие, чул отново гласа му. — Десет минути почивка.
— Не съм изморен. Остави ме! Остави ме, ти казвам, имам си работа! — продължавам аз да се държа като дете, защото също като децата знам, че той, възрастният, по-силният, няма да ме послуша.
Шестте му ръце са ме обхванали нежно — но тая нежност е измамна, от нея не можеш се изтръгна — и ме отнасят към леглото.
— Дай ми тоник! — блажено се протягам аз, но той не помръдва. Стои на половин метър от леглото, невъзмутим, отпуснал, разперил, кръстосал шестте си ръце като древночовешкия бог Шива.
— Аха, на̀ ти готовност номер три! Сега ще трябва сам да се обслужвам. Или да свиквам на още един робот. Ще взема да върна стрелката, докато ключът е още у мен! Какво пък толкова, някакви въображаеми чудовища.
— Почивай! — заповядва Рони, усетил по интензивността на биотоковете ми, че мозъкът ми ще се отплесне нанякъде.
Спускам клепачи и правя „отпускането“ — полека, полека, главата ми почва да тежи на възглавницата, после престава да тежи, дишам бавно и равномерно, виждам съня да изпълзява като облак, като непрозирна мъгла някъде иззад тилната част на мозъка ми и да се разстила постепенно в целия череп. Но едновременно с това тая мъгла се разредява, разредява и аз отварям очи. Сигурно са минали десетте минути. На вратата на кабинета се чука. Като че ли отдавна се чука, но аз едва сега го чувам. Ставам и Рони не ме спира, но тръгва веднага подире ми. Това е досадно и ще става все по-досадно, по дяволите и ония с техните чудовища! Колко ли ще трае тая история! А ако се върнем на предишната орбита? Там ги нямаше. Вече се блъска на вратата неудържимо. Това може да бъде само координаторът, макар още да не е време за прегледите. След такова чудовище да видиш едно човешко лице е радост, па макар и да е на началника ти.
Той ме огледа изпитателно:
— Защо си заключил кабинета?
— За да не избягам.
Моята веселост го направи подозрителен. Той мина през кабинета, надникна в спалнята ми. Върна се, попипа гърба на Рони, сякаш го потупваше насърчително, и седна зад пулта на диагностичната апаратура.
— И Рони си включил.
— Току-що.
Не казах нищо повече. Той чакаше аз пръв да заговоря за експеримента, аз пък го чаках да издаде нетърпението си или да покаже следите на преживяното от него самия по същото време. С този човек от първия ден на качването ни на кораба влязохме в едно мъчително и напрегнато психическо състезание. То започна, когато научих, че е протестирал, загдето му дават в екипа най-младия лекар на звездолета. Аз, естествено, не се заех да му доказвам, че е сбъркал, че въпреки възрастта си съм достатъчно способен и знаещ — това най-малко приляга на характера ми. Аз чисто и просто започнах да го дебна, за да открия слабите страни в психиката му. Направих го неволно и продължавам да го правя неволно, но съм сигурен, че открия ли ги, при първия подходящ повод ще му ги натрия на мутрата. А той бе достатъчно чувствителен, за да схване това веднага, и също така достатъчно ревнив към координаторския си авторитет, за да приеме състезанието. Ситуацията, в която се намирахме, беше най-неподходяща за тия дребнави дебненици и нервите ни бяха нужни сега за по-важни неща, но аз трябваше да си отмъстя някому за преживяното преди малко.
— Включих го засега на трета — добавих аз чак след като пръстите му започнаха да барабанят по пулта. — Налага се и твоят робот да бъде превключен.
Не зная дали му се е случвало друг път да превключват личния му робот — неговият и моят робот са единствените от най-висока категория, но сега бе готов да избухне, по всичко личеше, че е готов. Та аз направо го обявявах за невменяем! Но нали преди това бях обявил и себе си за такъв?
Горкият, трябва да е било много страшно преживяването му, а не искаше да си го признае, за да му олекне. Тая мисъл изведнъж ме смири. По дяволите, наистина си имахме сега по-важна работа!