— Разбирам, че ти е неприятно да делиш властта си с мен — казвам аз с колкото се може по-безобидно-закачлив тон. — Но обстоятелствата го искат, не аз. Ще поискам от съвета да включим всички лични роботи на втора степен.
— Толкова страшно ли беше? — запита ме той и аз виждах как си възвръща нечовешкото спокойствие.
— При тебе не беше ли страшно?
— Кошмарно! Ако не беше роботът, щях да изпочупя всичко около себе си.
Спокойствието му си беше такова, каквото го познавах, но сега като че ли не можех вече да имам предишното доверие в него.
— Ще подкрепиш ли предложението ми за втора степен?
Той помисли малко и кимна. Реших да не го унижавам с разпит за виденията му. Сигурно са били ужасни, за да се съгласи веднага с нещо, което му е органически противно. Втората степен означаваше, че от мига на включването й ще заработят скритите наблюдателни устройства на кораба, че и най-интимното движение на хората ще бъде контролирано от моя Рони, който вече ще е поел командата над всички психороботи, че Рони ще се превърне в един истински диктатор с почти неограничена власт над целия екипаж. Който познава отблизо нашия координатор, веднага би разбрал какво означава неговото съгласие да се постави във властта на роботите.
— Ще ме прегледаш ли?
Отидох докрай във великодушието си, защото отново бях принуден да се възхитя на тая негова воля, която съумяваше да подчини властния му характер на чувството за отговорност. Отвърнах:
— Не е нужно. И така виждам, че всичко е наред.
— Значи не успя да се справиш без Рони — рече той съвсем не като въпрос. — Какво ще правим, докторе? Тия приятели са способни да ни обезвредят, когато си пожелаят, трябва да се измисли нещо!
Беше приел и хипотезата ми, но сега никак не бе подходящ моментът да се чувствувам горд. Върху мене лягаше задължението да намеря противодействие, а как щеше да стане това, един космос знае! Ако се касаеше за страхова психоза, за маниакални или каквито и да било други явления, щях лесно да се справя — имах достатъчно средства под ръка. Но тук се сблъсках с едно внезапно, постигнато от външни сили изключване на съзнанието, за което не знаех нито кой, нито как го прави. Засега то траеше кратко, но щом може да трае кратко, нищо не му пречи да трае и дълго. С помощта на психороботите ние щяхме да се опазим, разбира се, от психически увреждания. Някаква реална заплаха за здравето на екипажа от това още не съществуваше, но в края на краищата не сме дошли тука, за да се крием в изокамерите и в прегръдките на роботите си!
Цяла нощ не бях мигнал в очакване на срещата си с чудовището. Без да мисля за него, без да мисля за това, което е всъщност пряката ми задача — търсене на средства за борба с това нелепо явление, което изведнъж ни спря по пътя към тая очевидно населена планета. Вместо това бях въздишал, загдето човечеството толкова столетия вече се готви за срещата си с друга цивилизация, а пък се оказва неподготвено. Бях прехвърлял през ума си всички трудове върху възможните опасности при срещите ни с друг органичен свят — трудове, които бях „зубкал“ до видиотяване и в които бях вярвал. А те не представляваха нищо друго освен предписания, как да се предпазим от някоя болест, за която не знаем съществува ли изобщо. От една седмица непрекъснато преразглеждах целия медицински кодекс и насън мога да го издекламирам, а все повече ми се струваше, че нещо е изпуснато в него, и то — най-важното. И се чувствувах като пред изпит. Ония ужасни минути пред изпита! Вярно, преподавателното устройство ти е наблъскано безотказно всички знания в мозъка, но едно не е в състояние да ти преподаде — увереност в знанията ти. Изправех ли се пред изпитната машина, аз се вцепенявах, защото никога не знаех дали го има в главата ми онова, за което тя ще ме запита. Въпреки че ако светнеше червено, не аз щях да бъда виновният за това. Просто мозъкът ми не е възприел преподаденото му и ще трябва отново да легна в креслото за възприемане. Но сега вече нито аз, нито някой друг от нас можеше просто да се върне и да повтори урока си. Сега, ако „светнеше червено“, щеше да означава гибел за всички ни.
Координаторът очевидно не чакаше отговор на въпроса си; беше го задал просто ей тъй, да смъкне малко градуса на своята тревога, която така и не искаше да допусне до лицето си.
— Звездолетът се изтегля извън планетната система — съобщи ми той неочаквано с равен, почти уморен глас. — Забраняват ни всякакви насочени предавания.
— Ха, миличките! — не се сдържах аз. — Толкова ли са се изплашили?
Той отмина ироничното ми възмущение:
— Пращат ни на помощ „Плутон“, който си бил свършил работата около деветата планета. Всички други се прибират.