— Чудесно!
— Но „Плутон“ няма да пристигне по-рано от три седмици, защото ще се движи с изключени двигатели, по орбитален път, и ще остане в далечен тил. Не ни се разрешава друга връзка с него освен пеленгаторен сигнал през дълги интервали. И, разбира се, в случай че сме реално застрашени от нещо.
— Точно така! Засега нищо не ни застрашава!
В гнева си аз не забелязах, че всичко това потвърждаваше възгледите ми, които вчера бях изложил толкова разпалено на съвета. Всъщност не се бе случило нищо друго освен спазване на инструкцията за среща с друга цивилизация. Звездолетът се готвеше преди всичко за конфликт. Ние можем да загинем, но той няма право да загине, той трябва да си остане незабелязан. Затова ни предоставя сами на себе си. Сега цялата отговорност за първия контакт лягаше върху нас.
Координаторът стана от креслото, а аз все още не можех да преглътна нито съобщението му, нито това, че го прави най-напред пред мене, а не пред съвета.
— Ти май не си съгласен! — рече той без подигравка, по-скоро добродушно. — Все пак, след като се самопоканихме на планетата им, не бива да създаваме у нашите бъдещи домакини впечатлението за масирано нападение, не мислиш ли?
— И… и… какво ще правим сега? — проломотих аз все още объркан.
— Свършвай прегледите и ела да се боксираме! — рече той на излизане.
И аз видях, че е доволен, съвсем не разтревожен, а доволен, проклетникът, загдето го изоставяха, загдето ни казваха направо, че ще ни пожертвуват, без да им мигне окото. Дори и от тия дяволски видения като че ли беше доволен. Заради бъдещия паметник ли, който се надяваше да му издигнат? Ще види той един паметник!
Да станеш отново човек
В тренажерната зала координаторът ми пошепна, за да не чуят другите — очевидно бе отгатнал предишното ми недоумение:
— Докторе — рече той, — още ли се възмущаваш, загдето ни оставят сами срещу планетата? Ето сега ние ще застанем един срещу друг и единият от нас трябва да победи. Но ако някой поиска да ти помага да ми смажеш носа, ти сам няма да му позволиш, нали? Нали това се наричаше „спортният дух“, за който разговаряхме наскоро?
Аз се занимавах с тренажерния гравитатор, а координаторът стоеше зад мене редом с Рони. Всеки ден ние прекарвахме по няколко задължителни часа тука, създавайки си условията на планетата, която се готвехме да посетим. И все не можехме да им свикнем. Особено аз — моите клетки и мускули не помнеха други гравитационни сили освен тия на звездолета, където съм се родил. И сега знаех добре какво ме очаква, щом включа локалното гравитационно поле, та нямах никакво желание да се впускам в дискусии за спортния дух. За мене спортът беше една работа като всяка друга, свързана с програмата за физическата и психическата подготовка на екипажа, но в този ден ми предстоеше вече и едно чисто физическо сблъскване с координатора. То сигурно щеше да бъде доста по-различно от досегашното ни състезание на нерви, а от това, че го споменавах „спортният дух“ съвсем не се събуждаше в мен. Защото бях повече от виновен пред тоя дух — малко преди да дойда в тренажерната, аз още веднъж бях напъхал ръката си в апарата за инжекции, натискайки този път едно съвсем друго копче.
Тая ръка, рязко превъртяла регулатора, изведнъж падна от него. Започнах да падам и аз — да падам в себе си и едновременно с това надолу, надолу, сякаш някаква могъща вакуумна тръба ме всмукваше към центъра на кораба. Сърцето ми се превърна в оловно гюлле, което едва-едва помръдваше. Дробовете ми увиснаха в диафрагмата като камъни в торба, стомахът, червата, всичко в мене бе тръгнало да напуска мястото си. Облегнах се на Рони, не можех дъх да си поема. Координаторът се усмихваше насреща ми през синьооранжевата мъгла, запълнила изведнъж цялата тренажерна. Сред нея, сгърбени, смачкани, изкривени като влечуги, плуваха останалите седмина от екипажа. Исках да вдигна клепачите си, да ги размърдам по-енергично, та да развеят мъглата, но още не успявах да го направя. Всичките ми усилия отиваха в опита да започна по-равномерно и по-нагоре да вдигам тия дяволски камъни в гръдния си кош. Навярно това бяха твърде шумни усилия, но аз не ги чувах, защото сред мъглата пред очите ми като древна корабна сирена виеше ужасеният ми вестибуларен апарат. Никога не бих могъл да определя колко трае това състояние без помощта на часовника, но този път то трая осезаемо малко. Втората инжекция си бе казала думата. Поизправих се, напуснах прегръдката на Рони, разтърках с длан очите си. Мъглата се оттегляше в ъглите зад спортните съоръжения. Воят в ушите ми престана и чух координаторът да пъшка: