— Докторе, не биваше така изведнъж…
Устата му беше изкривена като от паралич, защото гравитацията теглеше ъглите й надолу.
— Време е да свикваме — рекох аз с показна небрежност, но за един незасегнат в момента от гравитацията слушател това сигурно би прозвучало твърде комично, защото езикът ми едва се обръщаше, надебелял и безчувствен като от отравяне с опиати.
Останалите също вече се изправяха, мъчеха се да заемат предишните си стойки. Вейо влачеше краката си към мен, сякаш бе обул оловни обувки, невидими оловни обувки, защото и той беше бос като всички.
— Аз съм без партньор — изломоти той с оловния си език. — Монида отказа.
Представляваше жалка картина, а само преди малко въпреки виденията още можеше да се шегува. По време на прегледа бях дал и на него една таблетка:
— Опитай утре с това. Може би чудовището няма да се яви.
— А как да му я дам? — запита той с невинно изражение на лицето. — Преди ядене или след?
Беше между най-добрите спортисти на звездолета, но сега никак не съжаляваше, че е останал без партньор, и си позволи дори едно самоунижение:
— Слушай, защо ни измъчваш с тая дивашка гравитация? Та нали, ако изобщо слезем на планетата, ще слезем със специалните скафандри?
Изговори го като агонизиращ, който миг преди смъртта си е решил да изкаже последното си желание. Не го слушах, защото се опитвах да завъртя оловните си топчета-очи към оловните очи на координатора, да срещна погледа им. Монида отказал! Ето ти и първото нарушение на дисциплината на кораба! Какво означаваше то — начало на разложение или той бе само последователен във възгледите си? По време на прегледа той мълча, нищо не спомена за намерението си, дори съобщението му, че боксовите ръкавици са готови, говореше обратното. На него бяхме възложили да програмира изработването на девет чифта ръкавици, защото никой от нас вече не помнеше устройството им. Както всички други, бе приел без възражение и инструкцията по бокс и борба, която им раздавах за разучаване. Тая инструкция, разбира се, трябваше и аз да разучавам, защото само бях я извадил от медицинския колектор.
Координаторът още бе погълнат от усилието си да се нагоди към гравитацията и с нищо не показваше, че се готви да даде отговор на мълчаливото ми запитване. Това ме вбеси — да не би само аз да носех отговорност за дисциплината на тоя кораб! Миг преди това у мене бе възпламнало едно подло желанийце да изправя Вейо срещу него, а аз да заема ролята на рефер. Съзряната възможност да избягна по този начин физическия сблъсък с координатора размърда натежалите ми вътрешности в инстинктивна радост, но гневът сега я отпъди и заедно с това сякаш издуха последните оловни парчета от тялото ми. Изпънах се, решителен и почти яростен.
— Добре. Ще говорим на съвета за това. Сега бъди рефер — казах аз на Вейо. — А на борбата ще ти бъда аз партньор.
Рекох го и учудването на двамата се разля като тоник в жилите ми.
— Готови! — извиках, гледайки към Монида, който стоеше с гръб към нас при педалния уред.
Евристикът послушно се обърна както всички останали към мене и нашата редовна тренировка започна. Бягане, скачане, земна гимнастика, лост, тежести… От един месец упорито ги измъчвах с най-древните, най-примитивните и най-скучните упражнения. Сложните и остроумни гимнастически уреди, които увличаха тялото в една забавна игра, стояха забравени по местата си — който искаше, можеше после да си се занимава сам. Ако са му останали още сили и желание за тях. Но това все по-рядко се случваше, защото аз просто им „изваждах душата“, както се изразяваше Вейо.
Движенията на моите другари бяха тромави, непохватни, усилията, които трябваше да полагат, бяха нечовешки и забравил за незаконната инжекция, която бях си впръснал, аз с гордост усещах, че правя всичко по-леко и по-красиво от тях. Ставаше ми все по-приятно със загряването на мускулите, но свирепото ми желание да стоваря юмруците си върху лицето на нашия координатор не изчезваше, превръщаше се в горещо нетърпение. То дори ме накара да прекратя упражненията по-рано от установената норма, но аз имах и оправдание за това — въвеждах два нови спорта. И ето ме най-после срещу него.
— Докторе — рече той с напрегната усмивка, — днес си някак особен…
— Спортният дух! — отвърнах аз весело, а всичко в мене трепереше и звънеше. — Спортният дух, дето толкова го обичаш!
Другите вече се биеха с изключение на Монида и Вейо, който сияеше от щастие в ролята си на рефер. Нищо не бях казал на евристика и той сега седеше на педалния уред, лениво движеше краката си, демонстративно не гледаше към боксиращите се. А гледката не беше за пренебрегване. Тия сериозни възрастни премъдри мъже се биеха като хлапаци, които предпочитат да разрешат спора помежду си с една-две закани и само да размахат юмруци вместо да действуват с тях. Реферът, задължен да внимава за непозволените удари, беше напълно излишен. Удари изобщо нямаше. Те сякаш се милваха с тежките ръкавици, превърнали ръцете им в нещо уродливо и лениво. Почакайте, приятели, рекох си, ще ви науча аз, един по един ще ви разбивам носовете, да видим дали няма да ви се разиграе добродетелната и възпитана кръвчица!