— Ей, ей, звяр такъв! — крещеше Вейо, който също като нашия бокс представляваше пародия на съдия. — Какво правиш? Как може така? Това позволено ли е?
Останалите бяха така слисани, че не знаеха дали трябва да помагат на командира си да се изправи или не. Монида беше се обърнал от своята педална машина и лицето му изразяваше истинско страдание. Опитах се да скръстя ръце в позата на победител, очакващ решението на съдиите, но ръкавиците ми пречеха. Опитах и да се усмихна, но бях изплашен от собствената си постъпка. Беше ме изплашило това опиянение от удара и тая сладост, която сега се разливаше в мен. Дори не се сещах, че съм длъжен пръв да проверя дали координаторът не е пострадал сериозно.
Вместо да се изправи, той се отпусна на лакти и главата му клюмна. Сътресението от удара плюс гравитацията бяха размътили съзнанието му, но това не ме смили, жестокостта продължаваше да кипи в мене. Казах:
— Рони, прегледай го!
Роботът размърда шестте си ръце, взе го като бебе в прегръдките си и също като на бебе една от ръцете хвана главата му, притисна я към гърдите на робота, към определено място, откъдето под налягане няколко милиграма живителна течност щяха да проникнат в капилярната система на слепоочията.
— Как е? — запитах с небрежна деловитост, която трябваше да покаже на зяпналите космонавти, че всичко е съвсем в реда на нещата.
Рони отвърна с роботското си равнодушие:
— Леко мозъчно сътресение. Вече минава. Един час почивка.
— Отнеси го в кабинета!
Но той не помръдна. Все забравях, че съм превъртял стрелката му на три. Рекох:
— Пусни го тогава!
Координаторът застана твърдо на краката си и дори се усмихна. Сигурно го болеше, защото и устните му се бяха подули от едната страна.
— Ще продължим ли? — запитах го с неприлично демонстративно превъзходство.
— Аз не разрешавам! — обади се Вейо.
— Докторе, ти… ти ме изненадваш — рече с мъка координаторът.
— Защо? Какво има тука за изненадване? Решихме да се бием и се бихме. Аз исках да те победя и победих. Ако не се смяташ за победен, да продължим. Роботът не те намира за негоден да продължиш боя.
— Победи ме — отвърна тихо той и пак изкриви подутите си устни. — Нали утре…
— Утре ще се бия с друг партньор — прекъснах го аз. — Чак след една седмица ще ти дойде редът.
— Но защо, нали?…
— Ще бия всекиго поотделно, докато се научите, че когато човек е принуден да се бие, той трябва да се бие, а не да разиграва великодушие.
Бях горд, но исках да се покажа гневен с възпитателна цел. Огледах ги назидателно и едва скривах ликуването си, защото ги виждах потиснати и отсега победени, тия красиви и умни мъже, всеки от които беше с една глава по-висок, два пъти по-стар, но и с два пъти по-голяма мускулна сила от мене, хилавата рожба на звездолетните размножителни експерименти.
— А сега да минем към борбата! — заповядах им аз, като подадох на Вейо да ми смъкне ръкавиците. — И с малко повече спортен дух, другари! Иначе няма никаква полза.
Пръстите на Вейо трепереха, докато ми развързваха ръкавиците. Навярно той се виждаше вече в положението на командира с мозъчно сътресение, жалък и смешен. И не сбърка. Защото няколко минути по-късно той така се преметна, че кокалите му изтрополиха като разсипани по пода. Мозъчно сътресение, разбира се, нямаше, но ударените места сигурно щяха да го болят поне няколко дена.
Зарязах го и отидох при Монида.
— И от борбата ли се отказваш? Хайде, ела да си премерим силите!
Той ме гледаше с възмущение:
— Момче, наистина не те разбирам! Какво искаш от нас?
— Искам да станете човеци! — отвърнах му аз сурово.
— Сега какво сме?
— Сега сте… сега сте високоорганизирана материя, която се е размекнала от самоумиление пред сивата каша, дето се кламбучка в мозъчната й кутия. Интелектуални баби, това сте сега!
Без малко да отпратя десния си юмрук към челюстта му. Толкова бях гневен, бях все още жаден за бой и за победи, и за демонстрация на превъзходството си. Монида го усети и се изпъна уязвен:
— Всеки един от екипажа е по-силен от теб, докторе. И аз съм по-силен, макар вече да старея.
— Така е — отвърнах надменно. — И всеки един аз мога за няколко секунди да пребия до смърт.
— Отървете ме от тая недостойна гледка! — помоли той. — Моля те искрено, не е страх, разбери!
— Това съветът ще реши, не аз.
— Докторе, ти май си представяш нашия контакт с другата цивилизация като боксов мач.
— Точно така си го представям — викнах му. — Само че без рефери, които да санкционират забранените удари. Представи си го и ти така, ако искаш да бъдеш с нещо полезен на мисията ни!