И напуснах тренажерната. А по пътя към кабинета си, следван от Рони, аз се запитах, вече поразколебан, защо обидих стария човек, тоя умен и добър човек, защо наистина принуждавам целия екипаж към нещо, което явно му е противно, защото е просто някаква отживелица. Но отживелица ли е наистина? Откъде се взе тогава у мене тая чудна ярост, това изумително удоволствие да понесеш удара и да нанесеш удара, да победиш, да разгромиш, да надвиеш със себе си другия, само със себе си, с юмруците си, с ловкостта си, с умението си да измамиш? Не го ли правех, защото тия неща си лежаха в мен още от ембрионалното ми състояние, въпреки че моят ембрион е създаден на много светлинни години от Земята? И защото те ме тласкаха да покажа най-сетне на всички тия, които ме превъзхождат, че аз съм повече от тях, че мога повече от тях. Не ме ли накараха те да си послужа дори с подлостта на оная инжекция? Нали координаторът иначе щеше да ме смаже като насекомо?
Не, не, не, мъчех се да отбия аз собствените си укори, никой друг освен мен не е в състояние да предизвика останалите, а е нужно да бъдат предизвикани. Човекът наистина трябва отново да стане човек, когато се е изправил пред възможната среща с друго подобно същество. Това не беше само ефектна реплика, това е една истина. Ако ние не се върнем към някои основни биологични закони на тялото и духа си, как ще се представим в истинския си вид пред другите? Четиридесет години живот в изкуствените условия на звездолета са ни превърнали в благообразни интелектуални машини, чиито главни алгоритми на поведение са любезността, великодушието, строгото зачитане правата на другите, добросърдечието, любовта към всичко, що е създала природата. И това е било необходимо за звездолета, необходимо е и занапред, когато трябва да се осигури съжителството на група хора в затворено пространство. Но сега? Сега ние трябва да станем човеци, такива човеци, каквито са били древните завоеватели и откриватели на нови земи и континенти. Трябва отново да можем да приклякаме и да отскачаме назад, и да правим лъжливи движения с тялото си, зорко търсейки уязвимото място, хитро подготвяйки съкрушителния удар. Галактико, майчице тъмна! Разбирам това, разбирам го… но защо ми се услажда толкова тоя бокс, когато едва понасям всякакъв вид спортни игри?
Осмисляйки по този начин, вероятно и за собствено оправдание, своята жестока демонстрация, аз отидох при координатора и му признах греховната инжекция. Възможно е да съм имал някакви угризения на съвестта, но целта ми бе той и емоционално да възприеме моята идея, не само разсъдъчно, както предишния ден на съвета. Защото и той, и всички други именно емоционално се оказваха най-неподготвени за предстоящата схватка с неизвестните същества.
Първото, което направи той, бе да обяви, че тазсутрешният съвет се отлага с половин час. Направи го спокойно, но да наруши графика на деня той си позволяваше само в изключителни случаи. Предполагам, че то веднага бе разтревожило целия екипаж. После координаторът каза:
— Това не е ли своето рода подлост спрямо другите?
Изрече го с трогателна предпазливост. А аз така се засмях, че той с право би се усъмнил в психическото ми равновесие. В този миг си спомних и как майка ми веднъж като че ли със същия глас, със същото зле скривано трагическо недоумение бе ми рекла: „Не зная, момчето ми, може би не трябваше да се съгласявам да те родя без контролирана наследственост. Но съветът така реши.“ Кой знае какъв изрод съм й се сторил аз, който бе се родил на звездолета, без нашите генетици да бърникат в структурата на хромозомите ми! Отвърнах му с най-ухиленото нахалство:
— Значи трябваше да се оставя да ме смажеш от бой, за да си остана честен? Вие всички, първо, сте по-силни от мен, и, второ, десет пъти по-леко се нагаждате към гравитацията, защото Земята е още в клетките ви.
— Мислиш ли, че това те оправдава?
— Разбира се. Но ти знаеш, че не го върша заради себе си, нали? И затова ще те помоля да не издаваш секрета ми, поне докато не съм разбил на всички по веднъж носовете.
— Мисля, че те разбирам — промълви той след кратка пауза. — Но не съм сигурен дали ще те оправдая.
В тоя момент ми се стори, че обичам този човек. Може би, защото ме трогнаха чистотата и загрижеността му, които го правеха безпомощен и объркан. В мълчаливата схватка между двама ни той, въпреки че му бях нанесъл такава обида пред всички, предпочете да се опита да ме разбере, за да не злоупотреби с властта си. Налагаше се пак да повторя своята теза.
— То е, защото си емоционално неподготвен. Не забравяй, аз не съм употребил никакви противострахови или възбуждащи средства. Инжекцията ми бе нужна, за да овладея малкото физическа сила, която притежавам. Яростта и жаждата за победа си бяха мои. Ако не ги придобие целият екипаж, не гарантирам за успеха на мисията ни. Само с кротката амбиция на любознателния си мозък нищо няма да постигнем. Тя е полезна пред компютрите и в лабораториите, но не и при среща на две живи същества. Ние така се размекнахме от щастие и доброжелателност, като открихме тая планета, че ставаме направо беззащитни. Защото у нас продължава да лежи в психиката ни убеждението-надежда, че тези висши същества няма да са по-висши от нас, щом ние сме съумели да дойдем при тях, а не — те при нас. Ти също беше сигурен, че аз съм по-слабият, и ти беше приятно да си представиш как бащински ще ме плеснеш веднъж-дваж, за да поохладиш младежката ми жар. Видя какво се получи! Сега си представи, че тия същества са по-силни от нас! Какво трябва да направим? Да отидем и да паднем на колене пред тях? Ами ако те не разберат нашия жест и ни откъснат главите, преди да сме успели да им докажем миролюбието си?