Монида, Даал и Вейо дори спяха зад компютрите си в промеждутъците между дългите часове на очакването и главоблъсканиците какво може да означава мълчанието. Клопка? Проучване, което ние не усещахме как става? Или може би те вече опитват да влязат във връзка с нас, само че със средства, които не сме в състояние да възприемем?
Тримата едва ли не всеки час разработваха нова хипотеза за вероятното поведение на нашия мълчалив противник. Но колкото и налудничави да бяха тия хипотези, те си оставаха, естествено, човешки хипотези, от човешки мозък родени. А ние, останалите, непрекъснато проверявахме всички системи на кораба, мъчехме се още да си гледаме работата в собствените сектори, търсехме да уловим нови, неуловени досега явления в пространството около нас, не ги улавяхме и чакахме. До полуда. Чакахме, докато на втория ден след започването на нашата предизвикателна маневра — бяхме вече направили няколко обиколки по новата орбита — най-после затрещя цялата сигнална уредба на кораба.
Аз тъкмо казвах на Рони, който стоеше до мене, скръстил шестте си ръце в невъзмутимата древноиндийска поза, казвах му, без да чакам отговор, разбира се, защото на такива въпроси той не дава отговор: „Рони, не ти ли се ще да се сменим? Знаеш ли как предпочитам сега да съм един такъв железен човек като тебе, умен и спокоен. Не ти ли се ще да станеш един глупав и неспокоен човек?“ Тъкмо му казвах това, когато завиха сирените на сигналната уредба.
Те виеха, както се вие пред гибел, защото така бяхме преустроили сигнализацията да реагира дори на най-безобидната радиовълна, пристигаща от другаде. Сигналът можеше да означава наистина смъртна опасност, а на нас ни се стори, че сирените виеха ликуващо. Стори ни се, че крещяха, обезумели като нас: „Най-после! Най-послееее!“ Макар да е абсолютно невъзможно да оприличиш с ликуващ възглас тоя всяващ иначе ужас вой.
Чак когато пристигнах в залата на управлението, в нашата съвещателна и главна работна зала, аз усетих болките по тялото си. Да тичаш в тесните коридори, когато корабът е с изключени двигатели, съвсем не е безопасно — бях си здравата очукал лактите, раменете, коленете, главата. Пристигнах последен и никой не обърна внимание нито на вида ми, нито на трескавите ми въпроси. Стояха втренчени в една точка на кръговия екран, който предаваше околното пространство с илюзорните цветове на един синьослънчев ден. Сред тоя несъществуващ ден се носеше лъскавото куршумче на нашата аварийна ракета. Достигнала на около двайсет хиляди километра от „невидимия спътник“, тя бе прекратила своята лъжлива атака, спряна от някакви сигнали. Автопилотът й я изнасяше сега с пълна мощност на реакторите в обратна посока. Не към нас, разбира се. Програмата й предвиждаше едно отдалечаване на определено място в третата карантинна орбита, откъдето по-късно щяхме да си я приберем.
— Престанаха! — каза координаторът. — Странна история!
Погледнах алтиметровите данни на ракетата. Повреда ли имаше в ракетата, или ония отново бяха замлъкнали? Изключено е тя да не може да приеме на трийсет хиляди километра един сигнал, който бе приела на двайсет хиляди.
— Дай сигнала! — заповяда тихо координаторът.
— Нищо! — обади се Вейо откъм главния радар. — Абсолютно нищо!
Искаше да каже, че никакво материално тяло не бе излетяло от планетата към аварийната ракета или към нас, че пространството около планетата, както и преди, е празно. Но то не ни се виждаше такова, вече то бе пронизано веднъж, макар и за кратко време, от някакви лъчи. И вече не беше пусто! И не беше безгласно.
— Сигнала дай! — повтори нервно координаторът.
Координаторе, не се вълнувай, пази си мозъка, рекох му на ум, защото роботът ти ей сега ще те грабне в ръцете си, виждам го как вече те дебне!
Вейо, вторият астропилот, щурман и свързочник на експедицията, пусна записката апаратура. Тънки, пискливи, твърде еднообразни сигнали — едно уплашено пилешко писукане в репродуктора, което трая около пет минути.
— Дай ги на екрана! — каза Монида, който беше се надвесил над Вейо.