Струпахме се около телерекординга. Тънки мълнийки засвяткаха безразборно по млечносинята плоча.
— Няма изображение — рече Монида. — Но система като че ли има.
Не забелязах никаква систематичност в подредбата на мълнийките, но щом Монида го казваше, поне аз нямах основание да не му вярвам.
— Обикновени радиовълни — въздъхна координаторът и не можа да се разбере разочарование ли бе това, или облекчение.
— Най-просташки дециметрови вълни — рече Вейо. — Ако ги пращаха от планетата, щеше да е обяснимо, те най-добре преодоляват атмосферата…
— Не може ли да повторим номера?
Беше Крамер, планетологът. Обърнахме се и известно време го гледахме така, че той се смути:
— Искам да кажа… интересно е да се види дали ще се повторят? И дали ще бъдат същите?
Просто и разумно предложение, но ние не веднага го схванахме, защото бяхме се готвили само за две възможности — че или нещо ще излезе срещу нашата ракета откъм планетата или от невидимия и спътник, или ще започне един техен опит за кореспонденция с нас. Но… само няколко сигнала и после пак нищо? За това не бяхме подготвени.
Вейо изключи телерекординга и пръв се обади:
— Това е идея!
Другите мълчаха като психороботите, които стояха зад гърбовете им. Координаторът ни обходи с поглед. Не съм сигурен дали не питаше или просто размишляваше. На края рече колебливо:
— Какво смятате?
Наистина беше по-добре да се опита още веднъж, преди да почнем да си блъскаме главите какво могат да означават тия сигнали! Координаторът почти отплува към телеуправлението. Седна зад пулта, ръцете му трескаво зашариха по него. Сега корабът хвърляше своето радиоласо към аварийната ракета, за да изключи автопилота й, да я спре в нейния автоматичен бяг и изстреля отново към „невидимия“. Рискът за нея се увеличаваше. Трябваше вече ние сами да я управляваме, ако пред нея се изпречеше опасността. А реакцията ни щеше да бъде по-бавна — най-малкото щеше да се забави с удвоеното време на приемането на първите сигнали. Освен това вече издавахме и новото си местоположение, ако „ония“ бяха способни да уловят нашите предавания към ракетата.
Куршумчето-ракета описа твърде остър завой и се понесе по обратния си път. Погледнах към алтиметровите й данни — сега реакторите на ракетата не бяха изключени както при първия й полет и тя само след няколко минути щеше отново да се озове на границата на мистериозните двайсет хиляди километра. Бяхме се вдървили от напрежението. Не говорехме, не дишахме. И тая граница отново се обади по същия начин, както преди, със същите сигнали. Само че този път те траяха значително по-дълго, защото поради забавената ни реакция ракетата извървя още няколко хиляди километра навътре в очевидно забраненото за нас пространство.
— Няма да я връщам на програмираното място — обяви координаторът високо през рамото си. — Ще я оставя да им виси като бомба над главите!
Сигналите си бяха същите, само дето ги възприемахме малко по-дълго отпреди. Но от това не станаха по-разбираеми.
— Извади ми копия! — помоли тихо Монида, но гласът му прозвуча необикновено рязко сред тишината.
Вейо се размърда на стола си и от изходния отвор на записната апаратура с тихо шумолене се заизмъква лентата-змия. Евристикът побърза да я хване. Откъсна веднъж, откъсна втори път и като повлече из въздуха двете дълги ленти, той се отправи към своето място.
— Сядайте, момчета! — рече почти весело координаторът. — Сядайте и мислете!
— Повторението е велико нещо! — обади се в същия тон Монида.
Той се бе изтегнал вече като почиващ старец в креслото, разстлал фотолентите на коленете си.
— Да, то е майка на знанието! — подигра го Вейо.
Евристикът не се засегна:
— Именно! Но ти, щурмане, си запомнил тая поговорка само в смисъла й на заучаване. А тя съдържа и друга елементарна мъдрост: човекът е способен да изучи само ония явления, които се повтарят.
Напъвах мозъка си да роди някакво предположение, но както обикновено, когато искаме да се заставим да мислим, той решително отказваше. Лицето ми запламтя от напрежение. Имах чувството, че ей сега ще ме запитат какво ми е мнението, а аз като че ли никога нямаше да имам някакво мнение. Само се питах безпомощно: защо престанаха? Защо не се обадиха по-рано? Цял месец ги бомбардирахме с позивните си системи, а сега ни пращат по за няколко минути някакви звуци, които един космос знае какво означават. Та щом могат да излъчват дециметрови вълни, те са могли и да приемат ония наши позивни, които изпращахме към планетата в дециметровия диапазон една октава над и една октава под вълновото излъчване на неутралния водород, за да избегнем смущенията от неговите шумове? От всички астронавти на кораба аз имах най-тясната специалност, — освен за душевното и физическото здраве на хората отговарях пряко само за регенерационната система, за въздуха, водата, храната и за контрола на психороботите… Едва след като се срещнехме пряко с другите представители на Космоса, щеше да започне и моята изследователска дейност. Засега думата имаха другите, но аз чувствувах, че нося същия дял отговорност и безпомощността ми ме измъчваше. А малкото надеждица, която мъждукаше в мене, бе насочена към Монида. Въпреки конфликта ни инстинктивно от него чаках сега да излезе първият отговор.