Монида казваше, още когато бяхме твърде далеч от планетата: „Имам чувството, че около нея се движи още нещо, че тя не е само с една луна, просто го усещам.“ Координаторът му вярваше, защото знаеше, че нашият евристик никога не се е лъгал в предчувствията си. Или самата му професия бе изострила до невероятност тая негова способност инстинктивно да предугажда феномените, или пък именно тя бе предпоставката за това високо и рядко призвание. Без тая способност евристиката въпреки най-съвършените математически методи и помощта на конгениалните електронни мозъци би си останала безкрила като наука. Седмица по-късно, когато бяхме толкова наближили, че точността на изследванията ни позволяваше това, апаратите регистрираха присъствието на още едно материално тяло, което обикаляше в променлива кръгова орбита само на около 70 000 километра над планетата. Масата му беше незначителна — от порядъка на половин милион тона — и ние още не можехме да го видим без помощта на сондите, а те като че ли полудяваха, щом го наближеха, и ни пращаха само своя безумен, несвързан брътвеж. Но ние продължавахме да чувствуваме присъствието на това тяло, вече всички до един, и все по-живо и по-осезаемо, така както аз чувствувах сега зад себе си безшумните движения на Рони, без да го гледам в огледалото.
Движения? Та той бе изключен! Огледалото отразяваше неподвижната половина на гърдите му. И все пак нещо се движеше в стаята ми. Завъртях бързо глава наляво, надясно и при всичката си подготвеност не успях да изпусна въздуха от гърдите си, който доста преди това бях поел. Една издължена и сплесната глава, глава на някакво влечуго, но поне десет пъти по-голяма от моята, се измъкваше между отворените врати на стенния гардероб. Люлееше се, както съм виждал по учебните филми да люлеят главите си големите змии или питоните, и тихо пръхтеше през конските си ноздри. „Аха! — успях да изрека с част от напиращия до пръсване в дробовете ми въздух и моментално улових китката на лявата си ръка. Това се казваше пулс, да му се възхитиш! — Спокойно, спокойно! — казах си, а сърцето ми лупаше така, че навярно можеха да го чуят чак на звездолета. — Само не го гледай в очите, ужасни очи, такива очи да имаш, можеш да хипнотизираш цялото население на една планета. Внимавай сега, само внимавай! И не в очите… не ставай смешен де, та това чудовище не съществува, нали преди малко извади дрехите си от гардероба! А затвори ли вратата? Виж, това в такъв момент е трудно да си спомниш, но защо те е страх от автохипнозата, след като бе решил именно с автохипноза да го прогониш. Леле, че врат! Всеки жираф би се спукал от завист!“
Врат ли бе това всъщност, или самото му тяло, нашарено с чернозелени и жълти петна? То се източваше бавно и се извиваше в полуобръч покрай стената, главата продължаваше да се люлее, сякаш душеше стените, а от отворената й паст на светкавични импулси се показваше един огненочервен полуметров език, чийто размит връх приличаше на пламъче от експлозия или на огнена четка. Очите на чудовището въпреки своята неподвижност отново и непрекъснато бяха втренчени в мене, макар самото му движение из стаята, приличащо на опипване и търсене, да показваше, че то още не ме е открило. Но… как така не ме е открило? Та не беше ли то вътре в мене? Стисках китката си до посиняване, виждах я как посинява, мъчех се да закова погледа си в цифрите на хронометъра и с всичко усещах, че чудовището не е в мен, а около мен. Чувах го, чувах го все по-силно — диханието му, пълзенето по стените, приближаването на тая смазващо огромна и плътна маса, която сякаш изместваше въздуха от стаята. Достатъчно е пак да погледна и… не бива да гледам, няма никакво животно в стаята, сам съм, с Рони, с моя верен Рони, стаята е празна, сега ще почнат прегледите, трябва да помисля за… не гледай, не гле… дай… Махай се! Хей, хей!… Майчице!…
Не помня какво още съм крещял, как съм ритал и махал с ръце, как съм се търкалял по пода. Сигурно съм се търкалял, бягайки от чудовището, защото се намерих сврян чак в тясното пространство между стената и изправения до нея психоробот, бях прегърнал в отчаянието си металическите му крака. Продължаваше да ме тресе така, че тялото ми подскачаше по пода. В гърлото ми нещо виеше и скимтеше и се молеше за пощада. Чудовището беше си отишло, но сега аз го виждах вече вътре в себе си, такова, каквото го запомних в оня миг, когато… когато сигурно съм паднал на пода или съм хукнал да бягам, тоест, когато въпреки всичките ми усилия бях изтървал контрола над съзнанието си. Два гигантски мамутови крака стояха пред стенния гардероб, туловището не бе успяло да излезе, та и как ще се побере в мъничката стая! Шията бе опасала като обръч стените и огнените ноздри се люлееха на педя пред лицето ми. При тая близост би трябвало да не мога да виждам очите му, тия кошмарно безизразни плочи, които ме пробиваха като лазерен лъч, но аз ги виждах — и тях, и трионестата челюст, и сякаш виждах още по-навътре, чак в самата утроба на чудовището, виждах себе си там, сдъвкан и омотан, както съм изглеждал навярно в тоя миг в краката на Рони.