— Поезията е ваша религия, така ли? — запита ме на края старият киборг и аз сега бях готов да се разпсувам, също като Вейо, над странния му извод.
— Не — рекох, насилвайки се към спокойствие. — Тя е един от пътищата, по които стигаме до тайните на живота.
— Но то е същото — отвърна ми компютърът след дълго мълчание, през което време навярно старият киборг бе асимилирвал думите ми.
— Не е същото! Религията приобщава към тайните, като поробва стремящите се към тях. А поезията ни приобщава към тайните, за да ни освободи от тяхната власт.
— Тогава това е вашият голям разум или науката, както го нарекохте вие.
Съвсем излязох от кожата си, макар не той да бе виновен, че не съм способен да му разясня същността на поезията.
— Религията поставя граници, тя закрива пространствата. Ето това правите вие! А поезията ги открива за духа. Тя е именно свободата и на разума, и на духа в пространството. Ясно ли ти е? — викнах му аз на края, вече съвсем забравил и ритуала, и техническата обусловеност на тоя наш разговор.
— Без вашата предварителна информация не ще ни е възможно да разберем тази ваша истина. Да почнем с нея — предложи кротко и равнодушно компютърът.
— Аз я разбрах — рече миг след това по същия начин той и аз, мъчейки се в този миг да преглътна огорчението от своето безсилие, едва не подскочих от мястото си, като чух лингвистичната машина да повтаря древните човешки слова: — „Открий пространствата за милионите същества, макар в несигурност, свободно трудейки се, да живеят.“
Настъпи отново мълчание, а в него аз ликувах безгласно, потискайки всеки звук в себе си, за да принудя Вейо да говори, да признае най-после моята победа. Но щурманът също мълчеше, навярно в еднаква степен развълнуван от тоя исторически миг, в който представител на чужда цивилизация бе съумял да се приобщи към една наша истина. И тогава старият киборг отново каза с равнодушието и търпението на компютъра:
— Не бива да придавате голяма тежест на думите на моя по-низш събрат. Едва ли е разбрал действително същината на мислите ви. Когато един малък ум като неговия се отрече така внезапно от собствените си знания, той е склонен лесно и безкритично да приема чуждите истини. А това, сигурно го знаете, е вредно за самия него. Ето защо нека не се отклоняваме от нашата мисия, драги гости от цивилизацията Земя!
Състезанието свършва, за да продължи
Като произнесе последните си думи, старият „богослужител“ отново се поклони и отново само към внушителната фигура на Рони. Твърде сложни бяха в момента усещанията ми, за да се прояви моето засегнато честолюбие. Колко много беше ни казал и колко малко все още знаехме за тях! Всъщност той бе отговорил вече по същество на много от въпросите, които следваха във взаимния обмен на научната информация, а ние не знаехме дори как те разговарят помежду си.
Откровеността му, предизвикана навярно от неочаквания бунт на неговия млад колега, даваше известна гаранция за успешното продължение на срещата. Тя би могла да бъде и признак на увереност, че е спечелил битката и се е освободил от безпокойството си. Държанието на Вейо сигурно бе му доказало, че наистина няма да се намесваме в техните работи и аз търсех начин да накарам Рони да им се поклони, преди Вейо да започне да говори, за да не разкрия нашата малка хитрост. Това не беше никак просто, защото Рони си имаше своето „достойнство“ — алогични за него нареждания той не изпълняваше. Не можех просто да му кажа: „Рони, поклони се на този човек“ или „Рони, наведи се“. Заповедта трябваше да сочи някаква полезна и разумна дейност-цел, а само за човека любезността, все едно истинска или фалшива, има някакъв смисъл. Мислех и за младия бунтовник. За тежката участ, която сигурно го очакваше в края на срещата ни. Искаше ми се да му кажа нещо насърчително, но това щеше да бъде вече намеса. За още много неща мислех, докато чаках Вейо да ми се обади по радиотелефона. Рони приемаше на същата вълна и аз най-после се реших да опитам:
— Рони — казах му, — измери температурата на двата големи камъка пред левия си крак.
Камъните бяха на половин метър встрани и аз го принуждавах да направи едно полуобръщане в посока на младия киборг, да се „поклони“ само на него. Вейо пак щеше да ме ругае, но не можах да си откажа това малко отмъщение. Психороботът пристъпи леко с единия крак за опора и се наведе „ребром“ да пипне камъните с третата си лява ръка, в която бяха различните термометри. Твърде малко приличаше движението му на поклон със своята машинна рязкост, но аз се надявах, че Вейо ще се досети и веднага ще започне да говори. Вниманието ми бе ангажирано в тия няколко секунди само от психоробота и от очакването ми как ще изпълни моето отмъщение, та когато погледнах отново към нашите партньори, не веднага възприех какво е станало. Онзи, на когото Рони се „покланяше“, бе изчезнал. Изненадата парализира за миг съзнанието ми, а и самото ми зрение не бе достатъчно свикнало на безатмосферния, почти лишен от перспективата лунен простор, затова не веднага открих изпънатото като на рис черно тяло, легнало в безшумната скорост на стрела ниско над нажежената каменна пустиня. Старият богослужител навярно също бе гледал само в Рони и в неговия странен поклон. Едва сега, сигурно подсетен от импулсивната ми реакция, той се завъртя, политна като гмуркащ се плувец с късия си хобот към камъните и се понесе подире му.