— Там са вулканите! — спомни си Вейо местността от предишните проучвания. — Къде е тръгнал тоя приятел?
В двайсет и един часа трийсет и осем минути и седемнайсет секунди бордово време тайнствената станция престана да съществува, взривена от блъсналия се в нея крушовиден космолет. Нашите уреди записаха само лъчението и степента на ядрения взрив, но на кораба бяха заснели целия полет на младия бунтовник. Той бе погубил не само себе си във фанатичния си устрем към свободата, не само враговете си, а и ония свои съмишленици, на които бе наредил да извадят от строя отбранителните съоръжения — малко преди експлозията корабът уловил и тяхното радостно съобщение за готовността да ни приемат.
На филма всичко това изглежда обидно незначително. Лети някаква светлива точица в Космоса, лети сред големите звезди, а те даже не трепват пред странната постъпка на едно родено от тях същество. Даже с един лъч не примигват, за да не нарушат своето извечно спокойствие. После — един безшумен взрив! Една звезда от милиардите е припламнала кой знае защо („Нейна си работа!“, казват навярно другите), една звездица угасва безследно. И сякаш никога нищо не е имало на нейното място, защото… Къде ли е нейното място? Там? Но това „там“ тръгва от погледа ни и отива, отива, отива в безкрая. Това „там“ е толкова празно, както всичко, което се простира около кораба ни, около това слънце, около нашето Слънце, около Галактиката, около… собствения му Безкрай.
Няколко минути по-късно черният луноход се гмурна в оранжевото гърло на първия кратер, изпречил се отпреде му. Не направи опит да го заобиколи; отиваше право нататък и спокойно скочи в него. Вейо вдигна космолета, защото се боеше, че това може да предизвика изригването на вулкана. Но не последва нищо. Просто черният мъдрец бе скочил в гърлото на оная природа, която бе искал да победи. А тя го прие в себе си, без дори да го усети. Какво беше ни казал той накрая? Че били загубили състезанието?… Горкият, та имало ли е изобщо състезание! Той бе сбъркал навярно битката със себе си с някакво измислено състезание с природата. За да загине естествено под напора на онова борческо начало на живата материя, което не се вкарва в никакви умозрителни конструкции. Защото то е вечният стремеж да се освободим от мъртвото, независимо от това, че не знаем за какво ни е тая свобода. Трябва ти наистина много голямо въображение, едно нечовешки човешко въображение, за да си помислиш, че се състезаваш с безчислената армия от звезди, която ни обсажда отвсякъде, и с черната пустота сред нея! Но нали в края на краищата нашето въображение е единственото безкрайно нещо, което си имаме, за да го противопоставим на този безсмислен безкрай?…
Не ни пуснаха на кораба. Не ни пуснаха да влезем дори в шлюзовите му камери. Наредиха ни да прикрепим космолета за корпуса на кораба и той веднага потегли. Общият звездолетен съвет бе решил, че не бива да слизаме сега на планетата. В този преломен за нея момент нашата поява, макар и само на небосклона й, би надушила естествения ход на нещата там. Щяхме да се върнем по-късно, когато тя може би ще е намерила вече своя нов път.
Налагаше се да изседим с Вейо сами дългия карантинен срок. Предстоеше ни мъчителна скука и още по-мъчителни размишления върху изминалите събития и върху „естествения ход на нещата там“, където сигурно вече се създаваха първите легенди за гибелта на един бог. Но аз се чувствувах ужасно изморен от цялата тая история и най-вече от собственото си въображение. Затова предпочитах да прекарам тия месеци в анабиоза, в онова остроумно изобретение, което почти ни изравнява с нашия извечен враг — мъртвата материя. Неуморимият щурман волю-неволю трябваше да избира между пълната самота и чудесния изкуствен сън на мъртвите, съня без съновидения. И той го „предпочете“.
На космолета останаха да будуват двата психоробота. За тях случилото се не означаваше повече от една привична всекидневна работа. Както и за всички ония уреди, които през цялото време обективно и хладнокръвно записваха, заснимаха и съхраняваха историята на нашата експедиция. Който се интересува от тяхната обективност, може да я получи в архива на Института за галактически проучвания. Моята работа свършва дотук и аз се надявам читателите да проявят малко великодушие към възможностите на един млад лекар, имал щастието или нещастието да попадне за пръв път в центъра на подобни събития.