Сега обаче Шийла се захвана с робота готвач. Тя търпеливо записа върху лентата на паметта му рецепти за печено, задушено, мешана салата, ябълков пай, както и много други. И положението с храната на Шанс се промени забележително. Но когато Шийла консервира и сладко от смис във вакуумни опаковки, Фласуел започна да изпитва известни съмнения.
Оказа се, независимо от скъпарския й външен вид, че тя е една особено практична млада дама. Тя можеше да върши всичко, което би могла и една пионерска съпруга. А пък си имаше и други предимства. За какъв дявол му е тогава обикновеният модел на „Обществото на сръндаците“?
След като пообмисля това известно време, Фласуел се обърна към старшия си робот.
— Гунга-Сам, объркан съм.
— Хм — отвърна с невъзмутимо метално лице роботът.
— Струва ми се, че нямаше да е зле да имах малко от тази ваша роботска интуиция. Тя се справя много добре, нали, Гунга-Сам?
— Жената Човек поема своя собствен дял от тежкия товар на Човека.
— Разбира се. Но дали ще продължи така? Тя може всичко, което и една жена на пионер може да прави, нали? Готви, консервира.
— Работниците я обичат — каза Гунга-Сам с простичко достойнство. — Вие не знаете, господине, но когато избухна онази епидемия от ръжда през миналата седмица, тя се труди ден и нощ, за да облекчи и успокои изплашените по-млади роботи.
— Тя е направила такова нещо? — Фласуел зяпна потресен. — Но едно момиче с нейния произход, луксозен модел…
— Това няма значение. Тя е Личност и има силата и достойнството да поеме товара на Човека.
— Знаеш ли, това ме убеждава — бавно заговори Фласуел. — Аз наистина вярвам, че тя е подходяща да остане тук. Не е нейна грешката, че не е пионерски модел. Това е въпрос на проектиране и усъвършенстване и не може да бъде променено. Ще й кажа, че може да остане. А после ще откажа другата си заявка.
В очите на старшия робот се появи някакъв странен блясък и изражение, доста прилично на шеговита насмешка. Той се поклони дълбоко.
— Аз съм на услугите на моя господар — каза той.
Фласуел се затича да търси Шийла.
Намери я в лечебницата, приспособена от стара барака за инструменти. С помощта на един робот механик Шийла се занимаваше с поправката на зъбните колела и ставите, които са най-слабото място на металните същества.
— Шийла — каза Фласуел. — Искам да поговорим.
— Добре — отвърна тя отнесено. — Щом затегна този болт.
Тя постави умело болта на мястото му и почука с отвертката по робота.
— Готово, Педро — каза тя. — Опитай сега крака си.
Роботът се изправи внимателно, прехвърли тежестта си върху крака и установи, че се държи добре. Той заподскача весело около Жената и затананика:
— Вие наистина го поправихте, господарке. Благодаря, мадам.
Тръгна и затанцува под слънцето навън.
Фласуел и Шийла го гледаха как се отдалечава и се усмихваха на изпълнението.
— Като деца са — каза Фласуел.
— Човек не може да не ги обикне — отвърна му Шийла. — Толкова са щастливи, толкова безгрижни.
— Но нямат душа — напомни й Фласуел.
— Така е — съгласи се тъжно тя. — Нямат. Защо искаше да ме видиш?
— Исках да ти кажа… — Фласуел се огледа. Лечебницата беше чиста, пълна с клещи, отвертки, ножовки, чукчета и други медицински инструменти. Тази атмосфера едва ли подхождаше на предложението, което искаше да направи.
— Ела с мен — каза той.
Те излязоха от болничното помещение и преминаха през цъфналите зелени поля. Стигнаха подножието на величествените планини. Там, под сянката на високите склонове, имаше едно гладко, тъмно езеро, заобиколено от гигантски дървета, които Фласуел бе отгледал по специален метод за бързо израстване. Тук той спря.
— Исках да ти кажа следното — заговори той. — Ти ме изненада напълно, Шийла. Аз очаквах, че ти ще бъдеш един паразит, едно безполезно същество. Произходът, видът и възпитанието ти показваха точно това. Но съм се излъгал. Ти прие предизвикателството на крайграничната природа, извоюва триумфална победа и спечели сърцата на всички.