— Е, къде е момчето рожденик? — смени темата Каролина.
— Питър пуши с тийнейджърките — обясни мама. — А къде е твоето момченце? Надявам се всеки момент да се появи.
— Помоли да го извиня, Брук, и да предам колко съжалява, че не е в състояние да присъства днес, но сутринта му се наложи да се върне в Лос Анджелис.
— Толкова скоро след погребението? — не успя да прикрие разочарованието си мама.
— Току-що приключи с режисирането на филм и някой настоявал да говори с него да направи нов. Налагало се да тръгне още днес, както каза. Знаеш какви са американците, става ли въпрос за бизнес. Много са амбициозни — довърши Каролина натъртено.
Чарли нямаше да дойде? Това означаваше пълен крах за номера с извиняването ми. Изведнъж се почувствах напрегната и раздразнена.
— Джули, ела да си вземем по един фис — предложих аз и й направих таен знак: хайде да се измитаме оттук.
— Защо? — попита смаяно Джули.
— Ей сега ще дойдем, мамо — подхвърлих, хванах Джули за ръката и я измъкнах от шатрата.
С Джули се вмъкнахме в кухнята.
— Господи, Джули, какво ще правя? — попитах окаяно.
— За какво говориш? — погледна ме тя загрижено.
— Не е тук!
— Кой?
— Чарли.
— И?
— Как ще му се извиня и ще му кажа, че съжалявам?
Макар цял следобед вчера да се бях ужасявала от мисълта за предстоящата среща, в момента бях истински разочарована от отсъствието на Чарли.
— Изпрати му имейл — предложи Джули.
— Много е невъзпитано. Трябва да се извиниш лично, ако си искрен — възразих аз.
— Господи, съвсем си хлътнала по него.
— Нищо подобно. Но как да постъпя? — простенах и закрачих нервно напред-назад из кухнята.
— Защо толкова настояваш да му се извиниш лично? До ушите ли си влюбена в него, или какво?
— Не става въпрос за нищо подобно, Джули. Просто се чувствам ужасно, след като вчера следобед се държах така. Искам да се убеди, че съм отговорна и зряла, че съм добър човек и така нататък.
— Кого будалкаш? Луда си по него.
— Джули! Нещата са много по-ужасни, отколкото си ги представяш. Вчера откраднах нещо от библиотеката.
— Сериозно? Да не си взела семейно бижу?
— Не. Взех кутийка за хапчета.
Джули ме погледна малко разочаровано.
— Не е кой знае какво — отбеляза тя.
Бръкнах в чантичката си, извадих емайлираната кутийка, сложих я на масата и я отворих. Показах надписа на Джули.
— Господи, колко е красива — възкликна тя. — Според мен трябва да я задържиш като сувенир.
— Не мога.
— Добре. Ще се измъкнем оттук, ще отидем да я оставиш и никой никога няма да разбере какво е станало. Хайде, качвай се в колата, мила, и да вървим.
Всеки път, когато е в Европа, Джули наема спортен модел беемве, за да се възползва от либералните ограничения на скоростта. Черните пътища и алеите с остри завои към замъка не й се опънаха. Джули ги преодоляваше все едно участваше в ралито в Монако.
— Джули, намали! — изкрещях при поредния остър завой.
— Извинявай — подхвърли тя, рязко натискайки спирачките. — Страшно мразя да карам бавно.
Продължихме с малко по-умерена скорост. Докато минавахме покрай поляна, осеяна с макове, Джули попита:
— Не сме имали време да го обсъдим, но какво ще кажеш за годежния ми пръстен?
Размаха ръка пред лицето ми и огромният диамант просветна на слънчевата светлина.
— Невероятен е — признах.
— Нали знаеш какво казват: колкото по-голям е диамантът, толкова по-дълго трае връзката.
Откровено казано, малко се тревожа от представите на Джули за брака. Откакто се сгоди, не бе помъдряла колкото си представях.
— Той притежава горе-долу половин Кънектикът, а на мен страшно ми хареса там.
Джули определено беше влюбена. Откакто я познавах, Кънектикът й действаше алергично. Винаги твърдеше, че огромният брой омъжени жени там, шофиращи безцелно с рейнджровъри, носещи еднакви ванилови на цвят, адски скъпи кашмирени пуловери с деколте по шията от „Лоро Пиана“ и самотни диаманти, я тласкат към самоубийство.
— Искаш ли да те придружа? — попита Джули петнадесет минути по-късно, когато спряхме пред вратата на замъка.
— Не. Само стой тук, в колата за бягство. Връщам се след пет минути — уверих я.
Пъхнах емайлираната златна кутийка в чантичката си и слязох от колата.
— Става. Внимавай да не те хванат.
Господи, помислих си, промъквайки се през парадния вход, ще бъде ужасно неприятно пак да налетя на иконома. Прокраднах се нагоре по стълбището и поех по коридора към библиотеката. Почувствах се неловко, като се сетих каква врява вдигнах предишния ден. Копнеех да оставя кутийката и да изчезна оттук. Дори никога да не ми се удаде възможност лично да се извиня на Чарли, поне щях да възстановя доброто си име, връщайки кутийката, макар постъпката ми да нямаше никакво значение, защото никой нямаше представа, че въобще съм я взела.