Уви, по някакъв начин завещанието ми е било разпратено. Така и никога не разучих допълнителните функции на новия си „Макинтош“. Имах още няколко новополучени писма, но реших да ги прочета по-късно. В момента не бях в състояние да поема повече унижения.
— Чарли, това е истинско бедствие. Би ли ми поръчал „Белини“? — простенах аз.
— Не.
Премигнах, защото от възмущение нямах сили да изрека: „Защо не?“
— Сега най-малко се нуждаеш от алкохол. От него само ще ти стане по-зле.
— В момента нищо не би ме накарало да се чувствам по-зле — уверих го аз. — Какво ще кажеш за предсмъртната ми бележка?
— Какво ще кажа за предсмъртната ти бележка?! Ти да не си въобразяваш, че си Силвия Плат?
Явно Чарли напълно ме разбираше в момента. Поне ако бях умряла, всички щяха да разберат, че съм чела важни книги като „Госпожа Далоуей“ или „Долината на куклите“.
— Странно, че го казваш, защото исках изцяло да приличам на нея — признах.
Той ме сграбчи за раменете и здравата ме разтърси. Останах напълно шокирана.
— Време е да пораснеш и да престанеш да се държиш толкова детински. Можеше да има много по-сериозни последствия.
— Престани — изскимтях. — Престани да се държиш така отвратително с мен. В момента нещата изобщо не са розови. Животът е ужасен!
Той ме пусна.
— Животът може и да е ужасен, но какво ще кажеш за всички хора, които те обичат? Родителите ти, Джули, всичките ти приятели? Помисли ли за миг колко ужасно ще е за тях, ако се самоубиеш?
— Разбира се — отвърнах, но не отговаряше съвсем на истината. От развалянето на годежа не бях мислила за никого, освен за moi. — Ще им бъде по-добре без мен в този ми вид. Аз съм просто едно бреме.
— Я се стегни! Престани да мислиш само за задоволяването на собствените си желания.
— Не мога да се стегна! Прекалено нещастна съм — споделих.
— Всички сме нещастни от време на време. Такъв е животът. Сърцата се разбиват, случват се лоши неща. Но човек е длъжен да ги превъзмогне. Не тръгва да се трови със свръхдоза лекарства. Ако беше щастлива през цялото време, щеше да си водеща на телевизионно предаване.
— Не бъди така строг — проплаках. — Нужно ми е съчувствие.
— Съчувствие? Облечи това и поспи малко.
И Чарли ми подаде хавлията на „Риц“.
— Не мога да я облека. Тя е част от тоалета ми за самоубийството — обясних. — Защо не ме заведеш в кафе „Флор“ за закуска. Много обичам „Сен Жермен“. Това ще ме развесели.
— Никъде няма да ходиш. Оставаш тук и ще спиш.
— Може би по-късно ще ме заведеш на луксозен обяд в „Лаперуз“? Там правят фламбе, което определено е отвъд.
— Не ме интересува, дори да фламбират цялата шибана Айфелова кула — заяви безсърдечно Чарли. — Няма да мръднеш оттук.
За човек, за когото се предполагаше, че ми е добър приятел, Чарли се държеше доста враждебно. Никой ли не му бе казвал, че не се ругае пред неуспели да се самоубият хора?
— Не си добре и ти е нужна почивка. Ще стоиш тук цял ден и цяла нощ. Ще пиеш топло мляко и ще ядеш ориз. Толкова по въпроса — отсече той.
Ориз? Той очевидно ме мразеше. Точно в този момент се потропа на вратата. Беше Джули, следвана по петите от Тод.
— Ехо, сладък! — възкликна тя и прегърна Чарли. — Пристигна, значи? Това е Тодиии. Страхотно ще си прекараме. — Ни най-малко не се смути да представи едното си гадже на другото, но лицето й доби угрижен вид, когато ме видя. — Господи, мила, какво е станало? Защо си облечена като клошар?
— Може ли да отидем оттатък? — попита Чарли. — И е по-добре „Тодииии“ да дойде по-късно. Искам да поговорим, Джули.
Тод си тръгна смутен, както ми се стори, а Чарли отведе Джули в съседната стая. Не забрави да затвори вратата. Типичен злодей. Точно щях да получа така необходимото ми съчувствие от Джули и той я отведе! Господи, страшно се меси където не му е работата. Нямах търпение да се върне в Ел Ей при всички онези контролиращи всяка ситуация и власт филмови режисьори. Изведнъж усетих, че ще повърна. Със залитане отидох в банята. Ще ви спестя подробностите.
Положението ми не се подобри цял ден. Джули се възторгна от всичко, което щеше да получи според завещанието ми, и попита дали ще й дам рецептата за „Амбиен“, независимо че не съм мъртва. Мама най-после прозря, че наистина не съм успяла да се самоубия и изрази голямото си разочарование от откровено изложеното в завещанието ми мнение за ограничения й талант относно дрехите. Единствено татко нямаше възражения към евентуалната си придобивка.