След връщането на Джули в Ню Йорк ние се срещнахме да изпием по едно безкофеиново кафе с мляко в кафене „Житан“ на Мот Стрийт. Стените на „Житан“ са облепени със снимки на супермодели, облечени като улични гамени в скъпи дрехи от „Марни“. Всички смятат мястото за страхотно. Признавам, и аз съм усвоявала някои модни напътствия от момичетата там. Джули изглеждаше съвсем на място, защото беше обула новите си „френски“ панталони от „Марк Джейкъбс“, които й стояха пленително. Беше избрала маса в тъмен ъгъл. Стори ми се странно, защото Джули обикновено иска да е на най-набиващото се на очи място.
— Здрасти, мила — поздрави тя. — Знам, гледаш ме странно, защото обикновено не бих избрала такава маса, но съм доста притеснена.
Обърках се. Политиката на Джули е никога да не е притеснена.
— Защо? Не отговаря на характера ти — отбелязах.
— Шшшт… — прошепна тя и си сложи слънчевите очила. — Не искаме никой да ни чуе.
— Защо?
— Под наблюдение си за самоубийство.
— Нищо ми няма. И през ум не ми минава за адвил. Мисля единствено за Едуардо. Погледни ме: направо сияя.
— Аз, Лара и Джолийн организираме наблюдение над теб двадесет и четири часа, седем дни в седмицата. Идваш да живееш при мен без никакви възражения.
— За нищо на света — възпротивих се. — Съгласна съм, Трейси страхотно е подредил стаята, но не желая да живея в нея.
— Имаш избор. Или идваш при мен в „Пиер“, или се подлагаш на терапия.
Понякога Джули е прозрачна като бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“. Нямаше нищо лошо да се отбивам при нея за пет минути, когато бях болна, но не желаех да ми открадне всичките дрехи. Несъмнено това беше истинският й мотив. Тя абсолютно никога не връща нещо, взето назаем, дори да е запомнящо се — например панталон от „Версаче“. По отношение на модата тя е своеобразна черна дупка и никой с акъла си не би занесъл всичките си хубави неща близо до нея.
Същевременно бях убедена, че подлагането на терапия ще ме поболее. Момичетата в Ню Йорк, подложили се на терапия, са кошмарни. Непрекъснато говорят за детството си. Според Джули терапията дава всички отговори и непрекъснато вини детството си за многобройните си травми. Отказва да приеме травмите си като плод на безкрайната й разглезеност. Убедена е, че майка й я е травмирала, понеже между четири и десетгодишна възраст я е насилвала да носи рокли от „Лили Пулицър“, докато всички други деца носели джинси „Келвин Клайн“. Психоаналитикът на Джули обясни пристрастеността й към пазаруването в по-късна възраст именно с онези моменти на публично унижение през детството й.
— Джули, няма да направя нито едното, нито другото. Добре съм — настоях. — Влюбих се лудо в друг.
— Познаваш го едва от няколко дни. Заслепена си. Дори тази кралска издънка наистина да ти подхожда, трябва да си обясниш защо се задържа при Зак, макар той да се отнасяше към теб по-лошо, отколкото към пръстта по подметките на маратонките си.
— Но, Джули, вече забравих всичко това. Все едно никога не съм била сгодена за Зак. Дори имам чувството, че не се е случило с мен. Сякаш съм го гледала на кино. Това не бях истинската аз.
— А коя тогава? Не можеш да се преструваш, че нищо не е станало. Ако не анализираш нещата докрай, ще попаднеш под маратонките на друг.
Защо Джули смяташе, че постъпва умно, напомняйки ми нещо неприятно, което съзнателно прогонвах от ума си? Прекалено често се срещаше с психоаналитика си и с разни психолози. Намирам, че най-сигурният начин да се справиш с неотложни проблеми е като ги забравиш.
— Преди седмица за малко не умря и си въобразяваш, че си „добре“? — не мирясваше Джули. — Възможно е да имаш втора степен маниакална депресия или нещо друго, не по-малко отвратително. Положението е изключително сериозно. Поне иди на скенер да ти видят мозъка.
Подобно на повечето момичета в Ню Йорк Джули ходи на скенер при всеки пристъп на главоболие. Отлично е запозната със стадиите на депресия и е в състояние веднага да постави диагноза.
— Едуардо знае ли какво се случи? — продължи да разпитва тя.
— Разбира се! Всичко му казвам.
Не ми се искаше Джули да разбере, че я лъжа в очите, но — естествено — не бях споменала и думичка пред Едуардо за случилото се в Париж. Той остана с впечатлението, че съм там заради бутиците, както правят всички американски момичета. В действителност се ненавиждах за цялата тази история с адвила; и Чарли ме ненавиждаше заради нея; Джули също не бе особено очарована. Нямах сили да понеса и други хора да ме намразят. Щеше да е изключително неинтелигентно на такъв ранен етап от връзката ни да призная пред Едуардо истината за себе си, защото рискувах и той да ме възненавиди.