На другия ден, по време на закуска, получих нова бележка.
Тръгваме в 1 часа. Кола ще те откара до летището, където ще те чакам. Приятна слънчева баня!
Не ми звучеше особено ядосан. Вероятно не беше разстроен от айсберга в края на краищата. Сигурно не беше толкова повърхностен, колкото ми се стори вчера. Понякога съм прекалено строга в преценките си.
Телефонът иззвъня. Олелееее! Главата ме цепеше; ноктите ме боляха. Дори усещах косата си — нещо уникално при махмурлук от „Белини“. Обаждаше се Джаз.
— Здрасти. Връщам се в града с вас — осведоми ме тя.
— Чудесно. Излитаме в един.
— Ще се видим на летището — каза.
Ето, Патрик въобще не беше толкова отвратителен. Много мило да предложи на Джаз да се прибере с нас.
Но същевременно, щом Джаз ще пътува с нас, се налагаше да се издокарам с първокласен тоалет, подходящ за пътуване в частен самолет. С цепеща ме глава чевръсто облякох бяла лятна рокля, обух златни сандали и сложих златни обици халки. Вързах косата си на конска опашка с любимия ми шал от „Пучи“. После легнах върху леглото с торбички лед върху ноктите и останах така, докато дойде да ме вземе колата по обяд. Патрик се държеше като светец: изпращаше ми коли и бележки непрекъснато. Питах се дали, когато се върнем в Ню Йорк, няма да ми изпрати нова рокля, за да замени онази, която унищожих, но същевременно не бях сто процента сигурна, че ще го направи.
На път към летището минахме през Жуан-ле-Пен — симпатично селце с повече магазинчета за обувки и бикини, отколкото е възможно да си представите. След тридесет секунди не устоях на изкушението да направя набег на пазара. Спирайки колата, шофьорът заяви:
— Пет минути, mademoiselle. Оттук до летището има четиридесет и пет минути път.
Снабдена с около двадесет и пет чифта бикини, четиринадесет саронги и шест чифта еспадрили с удебелени пети — знаете как е на изисканите летни купони в Ню Йорк: задължителна процедура е да сменяш банските между две хранения — се настаних обратно в колата. Пазаруването определено ми помогна да се съвзема от преживяното унижение предишната вечер. Не преставах да се радвам как момичетата в Ню Йорк ще припаднат, виждайки какви еспадрили им купих. Винаги съм била привърженик на идеята, че ако си имала достатъчно късмет да предприемеш незабравими пътувания в чужбина, винаги купувай за приятелките си нещо модно. Беше едва средата на май и предстояха няколко седмици до Четвърти юли, но за момиче от Ню Йорк никога не е прекалено рано да започне да трупа на склад плажни дрехи.
Шофьорът ме остави на Терминал № 1. Отправих се към Изход № 0, откъдето тръгваха частните самолети. Нямаше и следа от Патрик или Джаз. Вероятно още не бяха пристигнали. Приближих униформен служител.
— Excusez—moi, monsieur, je cherche Monsieur Patrick Buxton.
— II est parti, mademoiselle — отвърна той.
Погледнах часовника: 1,30 следобед. Бях закъсняла само с някакъв си половин час. Не беше възможно Патрик да е отпътувал без мен.
— Какво?! — не повярвах на ушите си.
— Той тръгна преди час с момиче с тен.
Как е възможно той да постъпи така с мен; как е възможно тя така да постъпи?! Особено след като написах такъв хубав материал за нея. Изведнъж се почувствах омаломощена и разтреперана: белинитата, предлагани в хотел „Дю Кап“, си отмъщават в най-неподходящите моменти.
— А аз как ще стигна до Ню Йорк? — попитах.
Не се съмнявах, че този привлекателен пилот ще се погрижи да ме качи на друг частен самолет по-късно. В края на краищата бях безупречно облечена за такова пътуване.
— Je ne sais pas — отвърна той невъзмутимо и разпери безпомощно ръце.
Извърна се рязко и се отдалечи. Очевидно дрехите ми го оставиха напълно безразличен. Точно щеше да излезе от салона, когато се обърна към мен и посочи към прозорците отпред. Проследих показалеца му с поглед: от другата страна на алеята видях входа на Терминал № 2. Сърцето ми замря. Разберете ме правилно: нямам нищо против летищата като цяло, но там, във фоайето, имаше повече хора, отколкото на парад за Деня на благодарността. Бедата да пътуваш с частен самолет е, че после никога — никога — не желаеш отново да се качиш на редовен полет. Съветът ми към всеки, комуто предстои да пътува с частно возило, е да го направи единствено ако оттук нататък това ще му бъде стандартът. Честна дума, в този момент ми се искаше никога да не бях виждала облицования с чортова кожа таван на частния самолет на Патрик и никога да не бях опитвала изключително вкусните сандвичи, сервирани там.
Чакай, чакай: какво ми се въртеше из главата? Ако не внимавам, ще се превърна в капризна глезла като Патриция Дъф или някоя друга, не по-малко ужасна. Защо да не пътувам с редовен полет като всички останали хора по света? Мобилизирах цялото си самообладание и извлякох силно увеличения си багаж през алеята. Горещината беше убийствена. Докато стигна до гишето на „Ер Франс“ се чувствах като повехнала маруля.