— Разбира се — отвърнах, все едно винаги носех със себе си куфар и четири пакета от различни магазини.
— Ти… добре ли си? — попита Чарли и ме погледна загрижено.
— Чудесно се чувствам — уверих го.
Изведнъж ми хрумна, че възторжените отзиви за Чарли в Кан вероятно са заличили всякакъв спомен от инцидента с адвила.
— Наистина ли? Тревожа се за теб след… Париж — промърмори той смутено.
— Добре съм. Направо — чудесно.
По принцип не лъжа, но когато го правя, съм tres убедителна. Отправихме се към изходите. Вътрешно треперех от страх. Представа нямах как ще се сдобия с билет между общото фоайе и изхода. Не желаех отново да се почувствам унизена пред този човек. Същевременно не ми хрумваше как да го разкарам, защото бе толкова мил да ми носи багажа; това обаче ме излагаше на риск да бъда разкрита в какво неловко положение се намирам. Опитах се да бъбря, все едно всичко е толкова наред, колкото твърдях.
— Радвам се, че ти и Джули изяснихте нещата помежду си — подхвърлих.
— Да, изяснихме ги. Тя е страхотно момиче. Направо невероятно — усмихна се той ласкаво.
Очевидно го бе пленила напълно, явно бе главозамаян от нея. Несъмнено Чарли нямаше и най-бегла представа какви ги върши тя. Джули винаги съумяваше да опази в тайна забежките си. Знаете ли какво стана после? Комбинацията от хипогликемия и главоболието от белинитата изведнъж ме накара да изпитам известно съчувствие към Чарли. Имам предвид, че той вероятно беше свестен човек, независимо дали го харесвах или не. Нещо като онзи парфюм на „Тиери Мъглър“ — „Ейнджъл“: никак не ми допада, но не означава, че парфюмът е лош. В края на краищата милиони хора приемат уханието му за божествено. Вероятно Чарли беше моя „Ейнджъл“, ако съществува аналог между мъже и аромати, които мразиш.
Пристигнахме до пункта за проверка на билети. Нямаше как да мина без бордова карта.
— Най-добре да се сбогуваме тук — подметнах аз небрежно. — Искам да се отбия в тоалетната.
— Приятен полет — пожела ми той и ми връчи багажа.
— И на теб. Благодаря.
Чарли се нареди на дългата опашка. Имах чувството, че съм се справила бляскаво. Той нямаше ни най-малка представа какво се бе случило. Изчаках да се отдалечи, взех си нещата и седнах в едно от кафенетата. Нищо друго не повдига така настроението ти, след като те е изоставил филмов продуцент и почти те е спасил покровителствено отнасящ се и дразнещо симпатичен кинорежисьор, както прясно изцеден портокалов сок за пет долара. Седях на бара, забола глава в „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и докато пиех сока, се питах какво ще правя. Една сълза се стече по бузата ми. Сега, останала сама, независимо от бляскавия ми тоалет за пътуване, се почувствах окаяна. Не, чувствах се направо като глупачка.
— Да не си решила да изпуснеш полета?
Той се беше върнал. Какво му имаше на този тип? Само защото Чарли излизаше с Джули, това в края на краищата не му даваше право да се намесва нито в личните ми планове за пътуване, нито в личните ми планове за самоубийство. Стоеше широко усмихнат пред мен, все едно животът ми е някаква комедия или и аз не знам какво.
— Да — отвърнах троснато.
Бях изрекла достатъчно лъжи за един ден. Вече не ми пукаше какво ще си помисли Чарли за мен.
— Защо? — попита той.
— Лични причини.
— Добре ли си?
— Ако наистина те интересува, ще ти кажа: един тип, който ме докара тук с частния си самолет, ме изостави. Нямат свободни места в пътническата класа. Служителите на „Ер Франс“ не приемат кредитната ми карта, а годеникът ми вече си има проклета нова годеница.
За мой ужас по бузата ми се стече огромна сълза. Чарли ми подаде носната си кърпичка и аз я сграбчих бясна, защото отново стана свидетел на мое падение.
— За Едуардо ли ми говориш? — попита Чарли.
— Едуардо е женен! — простенах с треперещ глас. — Също и господин Частен самолет!
Макар и вече запознат с патетичната истина за гадното ми състояние, Чарли изглеждаше леко развеселен.
— Може би е за добро — отбеляза той.
— Какво ти добро! Направо е трагедия.
— Така ще се научиш да не ходиш на ваканции с непознати мъже.
Какви ги приказваше той? Познавах Патрик от поне двадесет и четири часа преди да приема поканата му да го придружа до Кан. По лицето на Чарли отново се изписа изражение, което сякаш казваше: „Не можеше ли да се досетиш, че ще се стигне дотук?“ Възможно е да имаше право.
— Хайде — подкани той. — Трябва да се качиш на самолета.
Бързо ме отведе обратно до гишето, измъкна кредитна карта и ми купи билет. Връчи ми бордовата карта и двамата заедно минахме през проверката. През цялото време гледах към пода и вървях силно смутена и мълчалива. При изхода последните пътници се качваха на полета за Ню Йорк.