— Вероятно — промърморих неохотно.
— Ти добре ли си? — попита Дафне загрижено.
— Да, да, чудесно — уверих я.
— Чух, че си била в Кан със Сакстън. Толкова ли е добър в леглото, колкото разправят?
— Дафне! Дори не сме се целували. Просто го придружих.
— Стига бе! Знаеш ли как го наричат в Ел Ей?
— Как?
— Патрик Секса. Не е ли гениално?
— Не е моят тип.
— Стига бе! Той е напълно твой тип, ако си решила да флиртуваш и да се държиш несериозно. Но внимавай със съпругата. Тя е пълно куку и става направо нетърпима, реши ли, че той наистина харесва някого. Хайде, ще се търсим. Чао — приключи Дафне и затвори.
На екипажа на „Есекс“ предстоеше да изпита агонията от пълната липса на слюнка. Езиците надебеляваха и се превръщаха в нещо подобно на безсмислен баласт, който от време на време се удря в зъбите. Стана невъзможно да говорят помежду си, но някои от страдалците не се предаваха, а стенеха и виеха. Последва обилното потене до кръв, което води до мумифицирането на някога жизнения организъм. Езикът набъбва до такава степен, че се процежда през стиснатите челюсти. Клепачите се напукват и от очите потичат кървави сълзи. Гърлото е напълно пресъхнало и дишането става невъзможно; създава се ужасяващото усещане, все едно се давиш. Накрая, когато слънцето пресушава избилата по кожата пот, следва живата смърт.
„В недрата на морето“ определено не следваше сценария на случилото се между Кейт Уинслет и Леонардо ди Каприо, както очаквах. Започнах да чета книгата късно през нощта преди литературната сбирка при Джули. Прочетох горе-долу половината и почти не спах след това. Много е мрачна. Описва потъването на китоловен кораб и как някои от екипажа оцелели, като изсмуквали костния мозък от кокалите на мъртвите си другари. Изплаши ме повече от филма на Итън Хоук, в който след самолетната катастрофа всеки готви другия, за да го изяде на закуска. Гуендолин Бейнс и Синтия Кирк въобще нямаше да се справят. В шест вечерта в деня на събитието Джули, изпаднала в истерия, ми звънна.
— Господи, току-що прочетох книгата. Как ще обсъждаме оцеляването на шестима мъже, разделили си кръвта на една костенурка, докато отпиваме „Морски поли полъх“? А разпределението на местата ме подлудява! Нямам къде да сложа Джаз Конесей — ами тя е преспала с гаджето или съпруга на всички останали. Мими не говори с никоя, освен ако не е бременна, а Мадлин Крофт не сяда до слаб човек, защото иначе ще припадне. Синтия Кирк и Гуендолин Бейнс не си говорят, защото са съпредседателки на галата в Американския балетен театър и не стигат до споразумение чие име първо да бъде изписано на поканата. Никой не може да седне до никого! Главата ми ще се пръсне. Напоследък не съм мигнала. Ооо…
Не успях да се съсредоточа върху думите на Джули, защото в съзнанието ми се въртеше единствено Патрик Сакстън. Разговорът с Дафне ми помогна да наместя някои неща. Патрик се оказа по-коварен и от Едуардо, и от Зак: той беше професионален плейбой и безнадежден случай за момиче като мен. За миг си се представих заобиколена от изгладнели, обезумели от жажда мъже на потъващ кораб, но бързо прогоних видението от главата си. Джули се нуждаеше от успокоение. Обясних, че точно излизам и ще бъда при нея след тридесет минути.
Колко диаманта са нужни, за да прочетеш една книга, питах се аз същата вечер, оглеждайки гостите на Джули. Дванадесетте момичета, събрани в библиотеката, носеха общо поне шестдесет карата диаманти, и то само във вид на обици; възможно е да бяха и повече. Шели носеше не по-малък от презокеански кораб пръстен със син диамант, поне десет карата. Само Джули не приличаше на момиче, тръгнало на коктейл. В шитите по поръчка джинси и моряшка фланелка имаше вид все едно отива на уикенд на Кейп Код. Беше боса, а ноктите на краката й бяха лакирани в деликатен нюанс на водорасло.
— Наистина се тревожа за умствените способности на приятелките си — прошепна тя, когато влязох. — Съмнявам се дали са прочели и първата страница. Въобще не са си раздвижили мозъците. Много ги обичам всичките, но диамантите понякога са толкова… отегчителни. Хайде да сядаме.
Единственото, което Джули намираше отегчително по отношение на диамантите, бе да не притежава в огромно количество нови.
Баркли бе преобразил библиотеката в луксозна каюта. Фенери се поклащаха, сякаш в помещението подухваше нежен морски бриз. По масата бяха разхвърляни стари карти и овехтели корабни дневници. Сервитьор поднасяше сини мартинита и коктейли „Май Тайс“ заедно със салфетки, на чиито остри ръбове моряк можеше да си пререже гърлото. Момичетата седяха в полукръг; Хенри беше настанен в огромен фотьойл в единия край. Нервно прикрепяше купчина книги и тетрадки върху коленете си и отпиваше от питието. Сигурно щеше да се чувства по-удобно върху електрически стол, честна дума.